Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Прегледах внимателно документите и да видиш колко интересно, втората цифра от веригата на картончето за пред съда, първата нула след единицата, е съвсем тясна. Ако не се загледа специално, човек може да я вземе за единица. Някой е направил точно така и е дал на медиите грешна информация. И те са написали един милион и сто хиляди.

— Разбирам.

— Исках да ти кажа, за да си в течение, ако стане дума. Било е грешка. Точната сума, събрана от Бюрото при случая „Гонзалес“, е един милион. Това е официално.

— Разбрах. Благодаря, Джон.

Директорът смръщи вежди.

— За какво?

— За разяснението.

Леко кимване. То носеше послание и Делрей го прие.

— Между другото, свърши много добра работа и помогна за залавянето на Ричард Логан. Преди няколко години той за малко не очисти десетки войници и хора от Пентагона. И няколко души от нашите. Радвам се, че го прибрахме на топло.

Делрей се обърна и напусна кабинета. Когато най-после остана сам, единственото, което си позволи, беше кратък нервен смях.

Третокласници…

Извади мобилния телефон и написа съобщение на Серина, че скоро ще си е у дома.

Линкълн Райм вдигна поглед и видя Пуласки на прага.

— Новобранец, какво правиш тук? Не трябваше ли да товариш доказателствения материал за Куинс?

— Оттам идвам. Аз просто… — гласът му секна като кола, навлязла внезапно в мъглив участък.

— Просто?

Наближаваше девет и двамата бяха сами в приемната на Райм. От кухнята долитаха успокояващи домашни звуци. Сакс и Том приготвяха вечерята. Беше време за аперитива, но както си отбеляза Райм ядосано, никой не благоволяваше да се появи и да му налее втора глътка. Това го изнервяше допълнително.

Сега използва момента, че Пуласки е при него, накара го да му налее в пластмасовата чаша и младият полицай го направи, без да се пазари.

— Това не е двойно питие — изръмжа Линкълн, но Рон сякаш не го чу, отиде до прозореца и се загледа навън.

„Очертава се драматична сцена от дълъг сапунен сериал“ — помисли си Райм и смукна през сламката от силната течност.

— Аз като че ли взех решение. Исках да споделя първо с вас.

— Като че ли?

— Аз взех решение.

Райм вдигна вежди. Не искаше да го окуражава прекалено. Каза си какво следва, въпреки че подозираше как ще се развие сценарият. Той бе отдал живота си на науката, но никога не забравяше, че едновременно с това отговаряше за стотици хора — свои подчинени — между които имаше много полицаи. И въпреки нетърпението, грубото отношение и изблиците на гняв той беше грижовен и справедлив с тях.

Докато не се издънеха.

— Слушам те.

— Напускам.

— Града ли?

— Работата.

— А!

Райм бе научил доста за езика на тялото от Катрин Данс. Веднага усети, че всяка казана от Пуласки дума е репетирана усърдно. И многократно.

Полицаят прокара ръка по русата си коса.

— Уилям Брент.

— Информаторът на Делрей ли?

— Да, сър.

Райм понечи за пореден път да напомни на Пуласки, че не е необходимо да вмъква в речта си тези определящи разликата в положението им титли. Но се отказа и отвърна кратко:

— Продължавай.

С мрачно изражение Пуласки седна на плетения стол до инвалидната количка на Райм и заговори:

— Там… в апартамента на Галт… аз се изплаших. Направо се паникьосах. Не прецених добре. Не спазих процедурата — въздъхна и заключи набързо: — Не действах по най-добрия начин и не направих подходящото за случая.

Пуласки се държеше като ученик, който не знае отговора на зададения от учителя въпрос и започва да дърдори колкото може повече с надеждата, че все нещо от казаното ще улучи целта.

— Той излезе от комата.

— Но можеше да загине.

— Това ли е причината да напуснеш?

— Сгреших. И това за малко не отне невинен човешки живот… Чувствам, че не действам така, както изисква ситуацията.

„Боже! Откъде е купил тези високопарни думи?!“

— Това беше инцидент, новобранец.

— Какъвто не биваше да става.

— Защо, има ли инциденти от другия вид?

— Знаеш какво имам предвид, Линкълн. Обмислял съм го безброй пъти.

— Мога да ти докажа, че трябва да останеш. И че ако напуснеш, ще бъде голяма грешка.

— Какво ще ми кажеш? Че съм талантлив, че имам какво още да покажа? — погледна го скептично той. Още можеше да се нарече млад, но в момента изглеждаше много по-възрастен от деня, когато двамата се срещнаха за пръв път. Полицейската работа състаряваше хората.

Както и работата с Райм.

— Знаеш ли защо не бива да напускаш сега? Защото ще бъде лицемерие от твоя страна.