Джефри Дивър - Сенчеста зона

Погледна към виещите се като змии кабели по покрития с паркет под. Тях също усещаше по подскачането на инвалидния стол, когато минаваше през тях, докато отиваше от една работна маса до друга, до компютъра и обратно.

Жици…

Придвижи стола към кабинета и се загледа в познатите снимки. Братовчед му Артър. Чичо му Хенри. Родителите му.

И Амелия Сакс. Тя беше винаги в мислите му.

Щом стигна до нейната снимка, приятните спомени отлетяха и той отново се разстрои. За малко не я загуби заради собствената си грешка. Тялото му се бе разбунтувало и ги бе предало всичките. Него, Сакс и Рон Пуласки. И само Господ знаеше колко полицаи можеха да изгорят в зареденото с електричество училище в китайския квартал.

Мислите му продължиха да препускат из изминалите събития и той изведнъж осъзна, че инцидентът беше символ на тяхната връзка. Имаше любов във всяко тяхно действие, но не можеше да отрече, че той я дърпа назад. Тя беше само отчасти личността, която можеше да бъде, ако до нея беше друг мъж или ако беше сама.

Това не беше самосъжаление, всъщност мислите му го ободриха.

Опита се да си представи какво щеше да стане с нея, ако се наложеше да продължи живота си без него. Разгледа безстрастно всички възможно сценарии. И заключи — Амелия щеше да се справи. В съзнанието му изникна картина: след няколко години Рон Пуласки и Сакс правят оглед на местопрестъпление…

Седнал в тихия кабинет сред снимките на любимите си хора, Райм се загледа в нещо, забравено на масичката за кафе. Нещо цветно и лъскаво. Брошурата, оставена от предлагащия услугите си за достойна смърт чрез самоубийство Арлен Копецки.

Решения…

Райм откри с известна изненада, че брошурата е направена с мисъл за инвалидите и тежкоболните хора. Всичко беше на първата страница, не беше нужно да я вземеш в ръце и да я разлистиш, за да разбереш за какво става дума. Телефонният номер на радетелите за евтаназията беше изписан отпред и с големи цифри, в случай че здравословното състояние на страдащия включваше влошено зрение.

Загледан в брошурата, той се впусна в размишления. Планът му изискваше предварителна организация.

И известна секретност.

Малко конспирация. И няколко подкупа.

Животът на болните от квадриплегия беше такъв — можеха да мислят свободно и с лекота, но щом опреше до действие, нещата се усложняваха.

Освен това му трябваше малко време. Но нищо важно в живота не ставаше бързо. Райм усети характерното вълнение, то се появяваше винаги, когато трябваше да вземе важно решение.

Първо, трябваше да се увери, че показанията му по доказателствения материал за делото срещу Часовникаря щяха да бъдат приети и изслушани, независимо че той нямаше да присъства лично. За това си имаше специална процедура: показания пред нотариус. Сакс и Мел Купър бяха надеждни свидетели. Надяваше се, че Рон Пуласки също ще помогне.

Щеше да говори утре с прокурора насаме и да поиска в дома му да дойде съдебен екип, за да запише показанията му. Том нямаше да се усъмни.

Райм се усмихна и насочи стола обратно към лабораторията, компютрите, електрониката и — ах, да — телефона, откъдето щеше да набере онзи телефонен номер, за който си мислеше ненатрапчиво от мига, когато арестуваха Часовникаря.

Десет дни след Деня на Земята

Амелия Сакс и Том Рестън влетяха в болницата. Никой от тях не говореше.

Фоайето и коридорите бяха тихи — странно явление за подобно място в събота вечер за град като Ню Йорк. По това време обикновено в здравните заведения цареше хаос — катастрофи, отравяне с алкохол, свръхдози и понякога ранени от огнестрелно оръжие или нож.

Но тук атмосферата беше необичайно, дори малко зловещо спокойна.

Сакс спря и се огледа. Посочи с ръка и двамата тръгнаха по един мрачен и тъмен коридор към сутерена на болницата.

При първото разклонение спряха отново.

— Натам ли? — попита шепнешком Сакс.

— Няма обозначения. Трябваше да сложат някаква табела.

Сакс усети раздразнението в гласа на Том, но не го прие лично. Знаеше, че се дължи на шока.

— Натам.

Те продължиха към стаята за медицинските сестри. Вътре, скрити зад високото гише, няколко жени бъбреха.