Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Има ли жертви? — прошепна Делрей.

— Не знам.

Лицето на върлинестия агент потъмня. Той се изправи и тръгна с широки крачки по коридора. Това беше неговото тичане. Усвоил го беше на улицата, естествено. На която подозираше, че след този разговор ще трябва да каже „довиждане“. Той успя да изнамери ценна информация и да помогне за залавянето на Часовникаря, но се провали в основната си мисия: да открие терористичната организация.

Сега Макданиъл щеше да го разпъне на кръст. Щеше да го погледне с яркосините си очи — ясни и безкомпромисни, и фино, но решително да му тегли шута. И щом го викаха при главния, явно вече го бе направил.

Дръж се, Фред. Каквото и да говорят, ти си вършеше добре работата…

Докато бързаше напред, надничаше из кабинетите, искаше да намери някого от колегите и да получи информация за събитията в Сентрал Парк. Но всички бюра бяха празни. От инцидента бяха изминали часове, но той предположи, че всички са там, хукнали веднага след като са чули за „Справедливост за Земята“. Това беше най-сигурният знак, че с кариерата му е свършено: никой не му се обади и не поиска от него да участва в операцията.

Но съществуваше и друга възможност. Можеше да го викат в кабинета на главния заради откраднатите сто хиляди долара.

Какво, по дяволите, си бе мислил? Направи го заради любимия си град, за да предпази съгражданите си. Но защо си бе въобразявал, че ще му се размине? Особено с шеф, който си мечтаеше да го разкара и затова се ровеше из докладите му като пристрастен към кръстословиците маниак.

Дали щеше да отърве затвора?

Съмняваше се. С провала със скапаната „Справедливост за Земята“ шансовете му бяха минимални.

Един етаж по-надолу в неописуемо сложната схема на сградата. Още един.

Най-после стигна до вратата на големия шеф. Секретарката съобщи за пристигането му и го въведе в просторния ъглов кабинет.

— Фред.

— Джон.

Главен директор и специален агент, петдесетгодишният мъж срещу него приглади сивата си коса, потупа я, за да се увери, че приглаждането не е било напразно, и му посочи стола пред претрупаното бюро.

Не, помисли си Делрей, претрупано не беше точната дума. Беше подредено и организирано, само че папките се издигаха на десетина сантиметра над плота. Все пак това беше Ню Йорк. Тук всеки ден се случваха лоши неща и хора като неговия шеф трябваше да ги оправят.

Фред се опита да прочете мислите му, но лицето на директора беше непроницаемо. В началото на своята кариера Джон също бе работил на улицата. Но общото им минало нямаше да помогне на агента. Такива бяха правилата в Бюрото, тук федералните закони и правилата бяха над всичко. Директорът беше сам, което не го изненада. Тъкър Макданиъл сигурно тичаше из парка да чете правата на бандитите.

— Е, Фред, ще карам направо.

— Слушам.

— За тези СЗЗ.

— „Справедливост за Земята“.

— Точно така.

Директорът отново прокара ръка по буйната си коса. Пръстите му потънаха в нея, после я напуснаха и я оставиха във вида, в който беше и преди да минат по нея.

— Просто исках да разбера. Ти не откри нищо за тях, нали?

Делрей знаеше, че е безсмислено да увърта.

— Не, Джон. Провалих се. Обходих всичките си източници и още половин дузина нови. Включих и оттеглилите се от работа, и ето че станаха две дузини. Но не открих нищо. Съжалявам.

— Но момчетата на Тъкър Макданиъл имаха десет ясни попадения.

Сенчестата зона…

Фред нямаше намерение нито да хвърля кал по Тъкър Макданиъл, нито да му рисува крила.

— И аз така чух. Агентите му са се натъкнали на цяла кошница с подробности за организацията. За онзи човек: Рахман — Джонстън. Открили разни кодови думи за оръжие — въздъхна той. — Чух, че днес е имало инцидент. Какво стана, Джон?

— Да. СЗЗ се появиха.

— Има ли жертви?

— Имаме запис. Искаш ли да го видиш?

„Не, сър, нямам никакво желание — каза си Делрей. — Последното нещо, което бих могъл да искам, е да видя десетки и стотици пострадали хора заради собствената ми некадърност. Нито искам да видя как храбрият герой Тъкър Макданиъл спасява света начело на Т и К отряда си.“

Директорът се наведе към лаптопа, натисна няколко клавиша и обърна екрана към Делрей. Агентът очакваше един от типичните за бюрото записи — широко отворена бленда, лош контраст и в долния ъгъл информацията за мястото и времето.

Но веднага разбра, че гледа новините на Си Ен Ен.

Си Ен Ен?

Усмихната репортерка с красива прическа държеше цял куп листове с бележки и разговаряше с мъж около трийсетте с панталон и риза в очевидно несъвместими цветове. Косата му беше тъмна и късо подстригана. Усмихваше се смутено, очите му шареха между камерата и репортерката. До него стоеше червенокос хлапак на не повече от осем години с лунички по лицето.