Джефри Дивър - Сенчеста зона

Сакс си наля един пръст, седна до него и се загледа в белите дъски.

— Забравихме нещо, Райм.

— Какво?

— Онази предполагаема терористична група. „Справедливост за Земята“.

— Да му мисли Макданиъл. Ако бяхме открили някакви доказателства за съществуването й, щях и аз да се разтревожа. Но няма и помен от тях — Райм отпи втора глътка и усети нов пристъп на слабост. Въпреки това успя да се пошегува: — Лично аз смятам, че е грешна информация от сенчестата зона.

Празникът в чест на Деня на Земята, организиран на Пасището в Сентрал Парк, беше в разгара си.

В шест часа и двайсет минути на тази приятна, макар малко хладна и облачна вечер един агент на ФБР стоеше на края на голямата поляна и оглеждаше събралите се, повечето от които протестираха за едно или друго нещо. Останалите неактивни елементи бяха дошли на пикник или бяха гости на града. Но всъщност хората не бяха тук, за да празнуват, а за да недоволстват: от глобалното затопляне, от бензиновите пари, големите корпорации, отровните газове, въглеродния диоксид.

И метана.

Специален агент Тимъти Конрад зърна група протестиращи срещу изпускането на стомашни газове от едрия рогат добитък и примига няколко пъти. Очевидно пръднята също допринасяше за изтъняване на озоновия слой.

Запушете задниците на кравите!

Боже, какъв побъркан свят!

Конрад беше сложил мустаци за прикритие, носеше дънки и широка риза, под която криеше радиостанцията и пистолета. Снощи жена му бе изгладила дрехите и бе наложила вето на идеята му да спи с тях за по-голяма идентичност.

Той не беше фен на мекушавите либерали и хората, готови да продадат страната си в името на… какво? Всеобщото удовлетворение, Европа, глобализма, социализма… или просто от страх.

Но общото между него и хората в парка беше грижата за околната среда. Конрад милееше за живота на открито. Лов, риболов, туризъм. Затова се чувстваше съпричастен.

Той продължи да се вглежда внимателно в тълпата. Въпреки че престъпникът с прякор Часовникаря вече беше на топло, главен агент Тъкър Макданиъл продължаваше да се страхува, че групата „Справедливост за Земята“ може да устрои някакво представление на този ден. Сигналите от СИГНИТ бяха надеждни, дори и скараният с техниката Конрад трябваше да го признае. Затова всички сили бяха насочени срещу „Справедливост за Земята“ или както шефът го бе произнесъл съкратено СЗЗ. Произнасяше се СпраЗеЗе .

Тази вечер градът гъмжеше от агенти на ФБР и отряди на полицията, особено в частта около Културния дом до река Хъдсън, по пътя на празничното шествие от центъра до хотел „Батъри Парк“ и тук, в Сентрал Парк.

Макданиъл си призна, че са сбъркали, като са свързали групата с Ричард Логан и „Алгонкуин Консолидейтед“, но беше много възможно „Справедливост за Земята“ да се съюзи с части на ислямистите фундаменталисти.

Симбиотична структура.

През следващите няколко месеца изразът щеше да стане повод за нескончаеми шеги между колегите, докато си пиеха бирата след работа.

Личното усещане на Конрад, работил дълги години на улицата под прикритие, беше, че СЗЗ можеше и да съществува, но беше просто група маниаци и не можеше да бъде заплаха за никого. Той продължи обиколката си из Пасището, като се вглеждаше във всяка отговаряща на профила група. Наблюдаваше внимателно местата, където ръцете им се допираха до телата, търсеше скрити пакети и торби, дебнеше за жестове, разкриващи тайни места, криещи амуниции и оръжие. Вглеждаше се за бели брадички, предполагащи наскоро обръснати бради или несъзнателно докосване на косата от женска ръка, знак за неудобство, че се явява на публично място без хиджаб.

Но най-много се вглеждаше в очите им.

Стотици вглъбени, разсеяни или любопитни погледи.

Но нито един не предполагаше, че човекът има намерение след няколко минути да избие десетки или стотици хора в името на някакъв бог. Или кауза. Или в името на китовете, на изсечените дървета, на изчезващите сови. Той направи още няколко кръгчета и спря до партньорката си, навъсена трийсет и пет годишна жена с дълга селска риза и суичър, раздърпан и широк като дрехата на Конрад.

— Има ли нещо?

Безсмислен въпрос. Ако имаше „нещо“, тя веднага щеше да му съобщи, на него, както и на всички скрити в тълпата служители на реда.

Тя само поклати глава.

Явно според Барб безсмисленият въпрос не заслужава друг отговор.

Пардон, Барбара, поправи се той. Както го поправи тя, когато започваха съвместната си работа.