Диана Габалдон - Каменният кръг

Хейс се отпусна, затворил очи, и на лицето му се появи блажена усмивка, когато протегна ръце към топлината. Сепнат от неспокойното движение от другата страна обаче, той бързо отвори очи и заговори:

— Видях го, когато дойде с каретата си, и после пак, когато носех горе чиния със сладкиши от кухнята, докато той и Хубавия Хари се разправяха. — Хейс се смръщи замислено. — Има руса коса, дълги жълти кичури, вързани със синя панделка. И големи очи с дълги мигли като на момиче. — Хейс се ухили на слушателите си и изпърха кокетно с острите си къси мигли.

Окуражен от смеха, той продължи да описва дрехите на новия директор — „хубави, господарски“ — каретата и слугата му — „един от ония сасенаци, които говорят, сякаш им е опарен езикът“ — и каквото бе дочул от думите на новодошлия.

— Говори рязко и бързо, сякаш си разбира от работата — рече Хейс, клатейки замислено глава. — Но е много млад, почти келеш, макар че сигурно е по-голям, отколкото изглежда.

— Аха, дребосък един, по-дребен от нашия Ангъс — обади се и Беърд, като кимна към Ангъс Макензи, който сепнато погледна надолу към тялото си. Ангъс беше на дванайсет, когато се би до баща си при Калоден. Бе прекарал почти половината си живот в Ардсмюир и заради лошата храна в затвора така и не беше пораснал повече.

— Аха — съгласи се Хейс, — но има осанка; изпънал рамене, сякаш има бастун в задника.

Това породи поредния бурен смях и неприлични коментари, и Хейс отстъпи място на Огилви, който знаеше някаква дълга и мръсна история за господаря на Донибристъл и дъщерята на свинаря. Хейс се отдръпна от огнището без неохота и отиде — както му беше обичаят — да седне до Мак Дуб.

Мак Дуб никога не сядаше до огнището, дори когато им разказваше дълги истории от книгите, които бе прочел — „Приключенията на Родерик Рандъм“, „Историята на Том Джоунс, безпризорното дете“, или любимата на всички — „Робинзон Крузо“. Като твърдеше, че му трябва място за дългите му крака, Мак Дуб винаги сядаше на едно и също място в ъгъла, откъдето всеки можеше да го чуе. Но мъжете, които напускаха огъня, идваха, един по един, да седнат на пейката до него и да му дадат от топлината, която се бе събрала в дрехите им.

— Ще говориш ли утре с новия директор, а, Мак Дуб? — попита Хейс, докато сядаше. — Срещнах Били Малкълм, връщаше се от торфа, и ми извика, че плъховете станали много нагли в тяхната килия. Шестима мъже били ухапани за седмица, докато спели, и на двама раните загноили.

Мак Дуб поклати глава и се почеса по брадичката. Позволяваха му да се обръсне преди седмичните срещи с Хари Куори, но от последната бяха изминали пет дни и брадичката му бе покрита с гъста червена четина.

— Не мога да кажа, Гавин — рече той. — Куори рече, че ще каже на новия за договорката ни, но новият може да не е съгласен, нали? Ако ме извика при него обаче, ще се погрижа да му кажа за плъховете. Малкълм повикал ли е Морисън да прегледа раните? — Затворът нямаше лекар; Морисън, който бе нещо като самоук лечител, бе получил разрешение от стражите да влиза в килиите и да се грижи за ранените или болните, по молба на Мак Дуб.

Хейс поклати глава.

— Нямаше време да каже повече… само минаваха покрай мен.

— Най-добре да изпратя Морисън — реши Мак Дуб. — Той може да попита Били какво става там. — Имаше четири главни килии, в които затворниците бяха държани на големи групи; информацията се разпространяваше между тях чрез визитите на Морисън и смесването на мъжете в работните групи, които всеки ден излизаха да секат камък или да режат торф в близкото тресавище.

Морисън дойде веднага и извади от джоба си четири от гравираните черепи на плъхове, с които затворниците играеха на импровизирани зарове. Мак Дуб бръкна под пейката, на която седеше, и извади торбата, с която ходеше на тресавището.

— О, не и още от проклетите бодили — възрази Морисън, като видя гримасата на Мак Дуб, докато ровеше в торбата. — Не мога да ги накарам да изядат тези неща; всички ме питат за магарета ли ги мисля, или за прасета?

Мак Дуб внимателно извади шепа повехнали стръкове и духна на набодените си пръсти.

— Упорити са като прасета, туй е сигурно — рече той. — Само млякото на магарешките бодили. Колко пъти да ти казвам, Морисън? Откъсни главичките и стрий листата и стъблата на ситно, и ако са твърде придирчиви да ги ядат намазани на хляб, направи чай и ги накарай да го изпият. Кажи им, че още не съм видял прасета да пият чай.

Сбръчканото лице на Морисън се изкриви в усмивка. Възрастен мъж, той знаеше много добре как да се оправя с опърничави пациенти; просто обичаше да се оплаква.