Диана Габалдон - Каменният кръг

— Понякога. — Мускулите на корема му бяха така стегнати, че едва си поемаше дъх. Този глупак нямаше ли да спре да говори и да си тръгне?

— О, ами тогава ще ви оставям. — Сякаш в отговор на желанието му, Куори нагласи перуката си, после си взе наметалото от куката на вратата и го метна дръзко на раменете си. Обърна се към вратата с шапка в ръка, после се обърна пак.

— И още нещо. Ако вечеряте насаме с Фрейзър — пазете си гърба. — Обидната веселост бе напуснала лицето му; Грей се смръщи, но не видя никакъв признак, че това предупреждение е шега.

— Наистина — рече Куори внезапно сериозен. — Окован е, но е много лесно да удушиш човек с вериги. А той е много едър човек, този Фрейзър.

— Знам. — Грей усети как кръвта му се качва в бузите и за да го скрие, се обърна и остави студения въздух от открехнатия прозорец да облъхне лицето му. — И щом — рече той на хлъзгавите от дъжда сиви камъни долу — е интелигентен, както казвате, сигурно няма да сглупи така, че да ме нападне в жилището ми, насред затвора? Какво би постигнал с това?

Куори не отговори. След миг Грей се обърна и го видя да се взира замислено в него, всякаква следа от веселие бе изчезнала от едрото червено лице.

— Интелигентността си е интелигентност — каза бавно Куори. — Но съществуват и други неща. Вероятно сте твърде млад, за да сте виждали омразата и отчаянието отблизо. А те са много разпространени в Шотландия през последните десетина години. — Той наклони глава, оглеждайки новия командир на Ардсмюир от позицията на петнайсет години старшинство.

Майор Грей беше млад, не повече от двайсет и шест годишен, със светло лице и момичешки мигли, които го караха да изглежда по-млад от годините си. И не стига това, ами бе с инч-два по-нисък от средното, с фини кости. Той веднага изпъна стойка.

— Осъзнавам това, полковник — каза равно. Куори беше по-малкият син на добро семейство, също като него, но все пак с по-висок чин; и трябваше да сдържа гнева си пред него.

Светлите пъстри очи на Куори го гледаха замислено.

— Надявам се.

С внезапно движение той нахлупи шапката на главата си. Докосна бузата си, където по-тъмната линия на белег разсичаше червендалестата кожа; спомен от скандалния дуел, който го бе изпратил в изгнание в Ардсмюир.

— Бог знае какво сте сторили, за да ви пратят тук, Грей — рече той, клатейки глава. — Но за ваше добро се надявам да го заслужавате! Късмет! — И излезе с развято наметало.

— Познатият дявол е за предпочитане пред непознатия — каза Мърдо Линдзи, като клатеше печално глава. — Хубавият Хари не беше чак толкоз лош.

— Не, не беше — съгласи си Кени Лезли. — Но ти си бил тук, когато е дошъл, нали? Бил е много по-свестен от мръсника Бугъл, нали?

— Аха — рече Мърдо с празен поглед. — Ама какво искаш да речеш?

— Ами ако Хубавеца е бил по-добър от Бугъл — обясни търпеливо Лезли, — тогаз Хубавецът е непознатият дявол, а Бугъл е бил познатият — но Хубавеца въпреки туй беше по-читав, тъй че бъркаш, човече.

— Тъй ли? — Мърдо, напълно объркан от това умозаключение, го изгледа кръвнишки. — Не, не е тъй!

— Ами тъй е — повтори Лезли, изгубил търпение. — Ти винаги бъркаш, Мърдо! Защо се инатиш, когат не си прав?

— Не се инатя! — възрази възмутено Мърдо. — Ти ми се инатиш, не аз на теб.

— Само защото не си прав, човече! — рече Лезли. — Ако беше прав, нямаше и дума да кажа.

— Прав съм! Поне тъй мисля — промърмори Мърдо, неспособен да си спомни точно какво бе казал. Обърна се умолително към едрата фигура в ъгъла. — Мак Дуб, прав ли съм?

Високият мъж се протегна, веригите му издрънчаха тихо и той се засмя.

— Да, Мърдо, прав си. Но все още не можем да сме сигурни. Не и докато не видим що за дявол е новият, нали? — Като видя, че Лезли смръщва чело, готов да продължи спора, той повиши глас и заговори на всички в килията: — Някой виждал ли е новия директор? Джонсън? Мактавиш?

— Аз — рече Хейс, като се премести напред доволно, за да сгрее ръце на огъня. Имаше само едно огнище в голямата килия и пред него имаше място само за шестима. Другите четирийсет мръзнеха, сгушени на малки групички, за да се стоплят.

Затова се разбраха, че онзи, който може да разкаже приказка или да изпее песен, ще получи място до огнището, докато говори. Мак Дуб бе казал, че това е правото на барда и когато бардовете отивали в старите замъци, им давали топло място и много храна и пиене, за да опитат от гостоприемството на господаря. Тук никога нямаше храна или пиене, но пък имаше топло място.