Диана Габалдон - Каменният кръг

— Всички могат да лъжат, млади ми Роджър, ако имат достатъчно добра причина. Дори аз. Само че е много по-трудно за родените с прозрачни лица; трябва да намисляме лъжата предварително.

Тя сведе глава и запрелиства документите пред себе си бавно, един по един. Това бяха списъци с имена, списъци със затворници, преснимани от регистрите на британските затвори. Задачата се усложняваше от факта, че не във всички затвори бяха водени стриктни регистри.

Някои директори не бяха водили официални регистри на своите подопечни или пък ги бяха вписвали наслуки в дневниците, сред бележки за ежедневни разходи и поддръжка, без да правят голяма разлика между смъртта на затворник и заколването на два вола за осолено месо.

Роджър реши, че Клеър е приключила разговора им, но след миг тя отново го погледна.

— Всъщност си прав — рече тя. — Аз съм откровена… по подразбиране. За мен не е лесно да не кажа каквото мисля. Предполагам, че си го забелязал, защото и ти си такъв.

— Така ли? — Роджър се почувства абсурдно поласкан, сякаш някой му бе дал неочакван подарък.

Клеър кимна, лека усмивка се разля по устните ѝ, докато го гледаше.

— О, да. Това не може да се сбърка. Няма много такива хора… които ще ти кажат истината за себе си и всичко друго просто така. Срещала съм само трима такива, струва ми се… вече четирима — добави и усмивката ѝ стана още по-широка.

— Единият беше Джейми, разбира се. — Дългите ѝ пръсти легнаха леко на купчината документи и почти ги погалиха. — Мастър Раймон, аптекарят, когото познавах в Париж. И един приятел, когото срещнах в медицинското училище — Джо Абърнати. Сега и ти.

Тя наклони чашата си и изпи остатъка от гъстата кафява течност. Остави я и погледна Роджър в очите.

— Франк в известен смисъл беше прав. Не е задължително по-лесно, когато знаеш за какво си роден… но поне не си губиш времето с въпроси и съмнения. Ако си честен… е, и тогава не е задължително по-лесно. Но предполагам, че ако си честен със себе си и знаеш кой си, поне има по-малка вероятност да почувстваш, че си си пропилял живота, като си вършил погрешното нещо.

Тя остави купчината документи настрани и взе друга — това бяха папки с емблемата на Британския музей.

— Джейми беше такъв — каза тя тихо, сякаш на себе си. — Нищо не можеше да го отклони от онова, което смяташе за свое призвание. Въпреки опасностите. И мисля, че не е смятал живота си за пропилян… каквото и да е станало с него.

Тя замълча, а после потъна в изписаните със завъртян почерк думи на отдавна мъртъв автор, за да търси запис, който можеше да ѝ подскаже какво е сторил и къде е бил Джейми Фрейзър, и дали животът му е бил пропилян в затворническа килия, или е свършил в някоя самотна тъмница.

Часовникът на бюрото удари полунощ, камбанките запяха изненадващо плътно и мелодично за такъв малък уред. После удари дванайсет и петнайсет и след това — и половина, накъсвайки монотонното шумолене на хартията. Роджър остави купчината листа, които преглеждаше, и се прозя, без да си прави труд да закрива устата си.

— Толкова съм уморен, че виждам двойно — каза той. — Да продължим ли на сутринта?

Клеър не отговори веднага; взираше се в сияещите реотани на калорифера и изглеждаше неизречимо далече. Роджър повтори въпроса си и тя бавно се завърна в настоящето.

— Не — рече тя. Посегна към друга папка и му се усмихна, а далечният поглед още личеше в очите ѝ. — Ти върви, Роджър. Аз ще остана още малко.

Когато накрая го открих, едва не го подминах. Не четях внимателно имената, само преглеждах страницата за буквата J . „Джон, Джоузеф, Джак, Джеймс“. Имаше Джеймс Едуард, Джеймс Алън, Джейм Уолтър, до безкрайност. Тогава го видях, написано с дребен и прецизен почерк през страницата: „Джеймс Макензи Фрейзър, от Брох Туарах“.

Оставих внимателно страницата на масата, затворих очи за миг, за да се прояснят, и пак погледнах. Още си беше там.

— Джейми — казах на глас. Сърцето ми биеше силно в гърдите. — Джейми — повторих по-тихо.

Беше почти три сутринта. Всички спяха, но къщата, като всички стари къщи, още беше будна около мен, проскърцваше и въздишаше, правеше ми компания. Странно, но нямах желание да скоча и да събудя Бриана или Роджър, за да им съобщя новината. Исках да я запазя поне за малко за себе си, сякаш бях тук, в осветената от лампата стая, със самия Джейми.

Проследих с пръст мастилените думи. Човекът, който ги бе оставил, бе видял Джейми — вероятно дори беше написал това, докато той е стоял пред него. Датата на върха на страницата беше 16 май 1753 г. Някъде по това време на годината, значи. Можех да си представя какъв е бил въздухът, мразовит и свеж, а слабото пролетно слънце е озарявало раменете му и е подпалвало искри в косата му.