Диана Габалдон - Друговремец

Постоянно изчезват хора. Попитайте някой полицай. Или по-добре питайте журналист. Изчезванията са солта и хляба за журналистите.

Млади момичета бягат от дома. Деца се отделят от родителите си и никой не ги вижда повече. Домакини стигат до края на търпението си, вземат парите за пазар и хващат такси към гарата. Международни финансисти променят имената си и изчезват сред дима на вносните си пури.

Много от изчезналите са откривани - рано или късно, живи или мъртви. Защото всяко изчезване обикновено си има обяснение.

Обикновено.

Поне на пръв поглед не приличаше на място, където човек да изчезне. Гостоприемницата на госпожа Беърд не се различаваше от хиляди подобни в шотландските възвишения през четиридесет и пета - тиха, спретната, с олющени тапети с цветни мотиви, лъснати подове и бойлер в банята, който работеше с монети. Самата госпожа Беърд, тантуреста и ведра, не възрази Франк да напълни с книгите и бележките си рафтовете по стените на мъничката й всекидневна, осеяна с розови китки. Той винаги пътуваше с бумагите си.

На излизане срещнах госпожа Беърд в антрето. Тя ме спря с пухкава длан на лакътя и пооправи косата ми.

- Божке, госпожо Рандал, как ще излизате такава?! Само да втъкна този кичур... Така! Така е по-добре. Да знаете, братовчедката ми разправяше как опитала едно ново къдрене, получавало се прекрасно и държало дълго. Може да опитате.

Не ми даваше сърце да й кажа, че за непокорните ми светлокафяви къдрици е виновна природата, а не повредена машина за къдрене. Собствените й стегнати букли не страдаха от подобна опърничавост.

- Да, може и да опитам, госпожо Беърд - излъгах. - Слизам до селото при Франк. Ще се върнем за чая. - Приведох се да мина през вратата и тръгнах по пътеката, преди нещо друго в недисциплинирания ми външен вид да й направи впечатление. След четири години като медицинска сестра в Кралската армия се наслаждавах на свободата от униформи и дневни дажби и си угаждах с леки памучни рокли с ярки десени, напълно неподходящи за преходи през пущинаците.

Не че бях възнамерявала да правя подобни - по-скоро планирах да спя до късно сутрин, а след това с Франк да мързелуваме и да се излежаваме до късно следобед, без да спим. Само че трудно ни се удаваше да поддържаме духа на нега и страст, докато госпожа Беърд яростно чистеше с прахосмукачката пред вратата.

- Това сигурно е най-мръсният килим в цяла Шотландия - беше отбелязал Франк в леглото по-рано сутринта, докато слушахме рева на машината в коридора.

- Почти толкова, колкото подсъзнанието на хазяйката ни - съгласих се. - Може би все пак трябваше да отидем в Брайтън. - Бяхме избрали шотландските възвишения за ваканция, преди Франк да започне да преподава история в Оксфорд, защото Шотландия се бе запазила донякъде от ужасите на войната, белязали останалата част на Великобритания, а и не се поддаваше на пресилената следвоенна празничност, заразила по-популярните места за отдих на Острова.

А и без да го обсъждаме, и двамата смятахме, че ще е символично място, където да подновим брака си. Бяхме се оженили преди седем години и прекарахме двудневен меден месец в Северна Шотландия, малко преди да избухне войната. Затова си мислихме, че ще е спокойно местенце, където да се преоткрием, без да съзнаваме, че макар голфът и риболовът да са най-популярните шотландски спортове на открито, клюките са най-популярният спорт на закрито.

- Къде отиваш? - попитах, докато Франк сваляше крака от леглото.

- Би ми било неприятно да разочаровам горката женица - отвърна той. Заподскача леко нагоре-надолу и старото легло ритмично заскърца. Прахосмукачката рязко замлъкна. След минутка-две той простена театрално и се отпусна назад, а пружините издрънчаха под него. Аз не се сдържах и се разхилих с лице във възглавницата, за да не смущавам тишината в коридора.

Франк повдигна питащо вежди.

- Трябва да стенеш в екстаз, а не да се хилиш - смъмри ме той. - Ще си помисли, че не ме бива.

- Ако очакваш възторжени стенания, трябва да издържаш по-дълго - отвърнах. - За две минути - толкова.

- Неразумна жено! Дошъл съм да си почивам, не помниш ли?

- Мързелан. Никога няма да удължиш родословното дърво с нов клон, ако не се постараеш.