Диана Габалдон - В капана на времето. Том II

Hаричаше се Брох Туарах заради стария цилиндър от камъни, който беше построен преди стотици години на склона зад имението. Хората тук го наричаха „Лалиброх”. Доколкото разбрах, това означаваше „ленива кула”, което имаше смисъл поне колкото една цилиндрична кула може да бъде наречена „обърната на север кула”.

— Как може нещо кръгло да е обърнато на север? — попитах, докато слизахме бавно по обраслия с изтравниче каменист склон. Водехме конете в колона по тясната лъкатушна пътека, която елените бяха отъпкали през пролетната зеленина. — Та тя няма фасада.

— Има врата — отвърна логично Джейми. — Вратата е на север. — Заби крака в земята, защото склонът стана още по-стръмен, и изсвири през зъби на конете. Мускулестите задници пред мен внезапно се скупчиха, защото предпазливият ход беше преминал в колебливо ситнене. Копитата се плъзгаха по мократа земя преди всяка рискована стъпка. Конете, купени в Инвърнес, бяха едри и красиви. Жилавите дребни понита на планинците щяха да се справят по-добре по стръмния склон, но тези коне, все кобили, бяха предназначени за разплод, а не за работа.

— Добре — казах аз и прекрачих внимателно малко ручейче, което пресичаше пътеката. — Ясно. Ами Лалиброх? Защо пък да е ленива кула?

— Защото е леко полегнала — отвърна Джейми. Виждах тила му, сведен в концентрация. Няколко кичурчета червеникавозлатиста коса се бяха издигнали над главата му от следобедния бриз по склона. — От къщата не се вижда, но ако застанеш от западната страна, ще забележиш, че е малко килната на север. А ако погледнеш през един от процепите над вратата на последния етаж, няма да видиш стената под теб заради наклона.

— Предполагам, че през тринайсети век още не са познавали отвеса — рекох аз. — Чудя се как не е паднала досега.

— Падала е много пъти — отговори Джейми и гласът му се издигна леко с порив на вятъра. — Просто са я вдигали отново, сигурно и затова е килната.

— Виждам я! Виждам я! — чу се възторженият глас на Фъргъс, който вървеше зад мен. Бяхме му позволили да остане на седлото, защото едва ли щеше да дотежи особено на коня. Озърнах се назад и го видях — беше коленичил на седлото и чак подскачаше от вълнение. Търпеливата и добродушна кобила изсумтя, но устоя на порива да го хвърли в тревата. Въпреки приключението с першерона в Аржентан Фъргъс не пропускаше шанс да се качи на кон, а Джейми му угаждаше и го качваше зад себе си на седлото, докато яздеше по улиците на Париж. Дори му позволяваше понякога да язди сам някой от впрегатните коне на Джаред — огромни, солидни създания, които само мърдаха объркано уши при виковете и ританията на Фъргъс.

Заслоних очи и погледнах, накъдето сочеше. Да, от гърба на коня той беше забелязал тъмния силует на старата каменна кула на хълма. Съвременното имение долу се виждаше по-трудно; то беше от бял камък и слънцето се отразяваше в стените му. Тъй като се намираше в падина между наклонени ниви с ечемик, имението беше все още отчасти скрито от погледа ни от дърветата, които спираха ветровете в края на полето.

Видях как Джейми вдига глава и застива, щом забеляза дома си. Постоя така безмълвен, но раменете му се изправиха и изпънаха. Вятърът рошеше косата му и развяваше наметалото, сякаш щеше да го вдигне във въздуха, за да полети като хвърчило.

Това ми напомни за издутите платна на корабите, които заобикаляха сушата, за да се оправят в открито море и да напуснат залива на Хавър. Бях стояла в края на кея, за да гледам идващите и заминаващи кораби и кипежа на търговията. Чайки се стрелкаха и пищяха сред мачтите с дрезгави като на моряците гласове.

Джаред Мънро Фрейзър стоеше до мен и гледаше доволно потока на морското богатство, част от което беше негово. Именно един негов кораб, „Порция”, щеше да ни отведе в Шотландия. Знаех от Джейми, че всички кораби на Джаред са кръстени на любовниците му, а фигурите на носовете им са изваяни по подобие на въпросните дами. Присвих очи срещу вятъра към носа на кораба, за да разбера дали Джейми не ме е поднасял. Ако не беше, явно Джаред предпочиташе доста надарени жени.