Диана Габалдон: В капана на времето. Том II

Джейми опита да подкара кобилата и я поведе в полукръг. Тя се подчини с готовност, но тръгна в обратната посока.

Той махна на Мърто да изведе другите коне от пътя, качи се на седлото, наведе се напред, стисна я за гривата и я подкара бавно, като говореше тихо в ухото ѝ. Тя тръгна колебливо, без да се съпротивлява, докато не стигна до мястото, където беше спряла. Там закова отново, потрепери и нищо не можеше да я накара да пристъпи напред.

— Добре тогава — рече примирено Джейми. — Нека е твоята. — Насочи кобилата към полето и жълтите класове забръскаха рошавия ѝ корем. Ние поехме след тях. Конете свеждаха глави да откъснат по някой стрък.

Когато заобиколихме малка гранитна издатина точно под билото на хълма, чух кратко предупредително излайване някъде отпред. Излязохме на пътя и заварихме едно черно-бяло овчарско куче, което беше вирнало глава и се взираше в нас.

То излая отново и още една черно-бяла фигура се стрелна от елшите, следвана доста по-бавно от висока стройна фигура с кафяво ловно наметало.

— Иън!

— Джейми!

Джейми хвърли юздите на кобилата в ръцете ми и хукна към зет си. Те се хванаха за раменете, започнаха да се смеят и да се тупат по гърба. Кучетата, вече успокоени, подскачаха щастливо около тях, размахваха опашки и се стрелкаха настрани да подушат краката на конете.

— Очаквахме те най-рано утре — казваше Иън със светнало лице.

— Имахме попътен вятър — обясни Джейми. — Или поне Клеър каза, че сме имали; аз не обърнах много внимание. — Озърна се ухилен към мен и Иън дойде да ми стисне ръката.

— Привет, снахо — рече официално и топлината на усмивката му озари меките кафяви очи. — Клеър. — Импулсивно целуна пръстите ми, а аз стиснах ръката му.

— Джени направо обезумя, чисти, готви — добави все така усмихнат. — Ще имате късмет, ако има къде да легнете довечера, изкарала е всички дюшеци навън.

— Три нощи спах на тревата, нямам нищо против да спя на пода — уверих го аз. — А Джени и децата добре ли са?

— О, да. Тя пак е трудна. Ще ражда през февруари.

— Ама пак ли? — казахме с Джейми в един глас и бузите на Иън пламнаха.

— Господи, човече, ами че Маги още няма годинка — каза Джейми със строго вдигната вежда. — Нямаш ли задръжки?

— Аз ли? — възмути се Иън. — Да не мислиш, че имам нещо общо?

— Е, ако ти нямаш, трябва да се поинтересуваш кой има — каза Джейми и ъгълчето на устата му потрепна.

Червенината се засили още повече, в приятен контраст с гладката кестенява коса на Иън.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна той.

— Спах два месеца на ниското легло с малкия Джейми, но после Джени…

— О, искаш да кажеш, че сестра ми е твърде разпусната, така ли?

— Казвам, че е упорита като брат си, когато иска да получи каквото е решила. — Извъртя се бързо и заби юмрук в корема на Джейми. Той се преви и започна да се смее.

— Добре че се прибирам у дома. Ще ти помагам да я обуздаваш.

— Тъй ли? — отвърна скептично Иън. — Ще извикам всички да погледат.

— Да не изгуби някоя овца? — промени Джейми темата, посочи към кучетата и дългата гега на Иън, която лежеше в прахта край пътя.

— Петнайсет овце и овен — кимна Пън. — Точно мериносите на Джени. Държи ги заради вълната. Овенът е виновен, разбил е портата. Реших, че може да са в нивата, но не ги виждам.

— И ние не ги видяхме горе — казах аз.

— Няма да са горе — отвърна Иън и махна с ръка. — Никое животно няма да мине покрай къщата.

— Къща ли? — Фъргъс, който вече губеше търпение от тази размяна на любезности, докара коня си до мен. — Не видях къща, милорд. Само купчина камъни.

— Само туй остана от къщата на Макнаб, момче — каза Иън. Огледа го с присвити заради слънцето очи. — Най-добре и ти да не се мотаеш там.

Космите по тила ми настръхнаха въпреки горещия ден. Роналд Макнаб беше човекът, който предаде Джейми на стражата преди година и умря заради предателството си. Спомних си, че загина в пепелищата на дома си, изгорен от мъжете на Лалиброх. Купчината камъни, така невинна на пръв поглед, сега ми се струваше зловеща. Преглътнах, за да прогоня горчилката, която се надигаше в гърлото ми.

— Макнаб ли? — попита тихо Джейми. — Рони Макнаб?

Бях му казала за предателството на Макнаб и за смъртта му, но не и какво точно е станало.

Иън кимна.

— Да, той умря там в нощта, когато англичаните те отведоха, Джейми. Сигурно сламата се е подпалила от някоя искра и е бил прекалено пиян, за да излезе навреме. — Гледаше го право в очите.