Диана Габалдон - В капана на времето. Том II

Тя кимна неохотно.

— Да… ама понякога тъй страшно си мята главата…

— Да, това е опасно — казах търпеливо. — Ако го направи отново, просто го издърпай далеч от всичко твърдо и го остави. Знам, че изглежда страшно, но ще се оправи. Трябва да изчакаш пристъпа да отмине, а след това да го сложиш да легне и да се наспи. — Знаех, че няма да ми повярва съвсем. Нужно беше нещо по-конкретно, за да се успокои.

Когато се обърнах да тръгвам, чух тракане в джоба на полата си и получих вдъхновение. Извадих две-три от малките гладки камъчета на Раймон. Избрах млечнобялото — халцедон, вероятно, — с изображение на гърчещ се човек. Сигурно беше точно за това.

— Заший го в джоба му — казах аз и сложих тържествено малкото талисманче в ръката ѝ. — То ще го пази от… демони. — Прокашлях се и добавих: — Така няма да се тревожиш за него; и да дойде пристъп, всичко ще е наред.

Тръгнах си с чувството, че съм пълна глупачка, и не успях да се зарадвам на вълната от благодарности. Не знаех дали ставам по-добър лекар, или по-умел шарлатанин. Все пак, ако не можех да помогна с друго на Роби, можех да помогна на майка му — или да ѝ оставя да си помогне сама. Лечението идва от лекувания; не от лекаря. На това поне ме беше научил Раймон.

Излязох от къщата, за да свърша задачите си за деня, трябваше да посетя две къщи в западния край на имението. При Кирби и Уестън Фрейзър всичко беше наред и скоро тръгнах обратно. На върха на хълма седнах под голям бук да си почина. Слънцето вече се спускаше по небето, но не беше стигнало до боровете, които растяха по билото от западната страна на Лалиброх. Беше късен следобед и светът сияеше с цветовете на есента.

Опадалите листа бяха хладни и хлъзгави под мен, но още доста се държаха по клоните — жълти и сгърчени. Облегнах се на гладката кора и затворих очи, зад клепачите ми замъждука яркото сияние на нивите с узрял ечемик.

В задушните домове на арендаторите ме беше заболяла глава. Облегнах се на бука, дишах бавно и дълбоко, за да изпълня дробовете си със свежия въздух и да започна онова, което наричах „обръщане навътре”.

Това беше моят несъвършен опит да наподобя стореното от мастър Раймон в Болницата на Ангелите; да видя и усетя всяка частица от себе си, да си представя точно как изглежда всеки орган и да усетя дали работи правилно.

Седях тихо, с отпуснати в скута ръце, и слушах ударите на сърцето си. То биеше бързо от изкачването на хълма, но постепенно се забавяше. Есенният вятър вдигаше кичури коса от тила ми и охлаждаше зачервените ми бузи.

Седях със затворени очи и проследявах пътя на кръвта си — от тайните, дебелостенни камери на сърцето, синьо-лилава през белодробната артерия, бързо почервеняваща, след като дробовете я изпълват с кислород. После навън, в бърз поток през арката на аортата и препускайки нагоре и надолу по вените до най-малките капиляри, цъфтящи под кожата. Проследявах пътя на кръвта през тялото ми и се изпълвах с усещане за съвършенство, за здраве. За покой.

Седях неподвижно и дишах бавно, чувствах се натежала и ленива, като след любене. Усещах кожата си съвсем тънка, устните си — леко издути, а натискът на дрехите ми беше като докосването на ръцете на Джейми. Неслучайно призовах неговото име, за да ме изцели. Любовта ми към него ми бе нужна като топлина или кръв. Умът ми се устремяваше все към него, наяве и насън, и щом го откриеше, беше доволен. Тялото ми, пламнало и топло, копнееше за неговото.

Главоболието отмина. Поседях още малко. После станах и тръгнах по склона към къщата.

Всъщност никога не бях имала дом. Останах сираче на пет години и следващите тринайсет години странствах из света с чичо Ламб. В палатки на прашни равнини, в пещери по хълмове, в огромните, украсени камери на празни пирамиди, Куентин Ламбърт Бюшамп, с многобройните научни титли, устройваше своите временни лагери, където го отведеше работата му на археолог, която го беше направила прочут много преди катастрофата да сложи край на живота на брат му и да ме запрати в неговия. Той не беше човек, който би се занимавал с подробности като една осиротяла племенница, затова веднага се опита да ме изпрати в пансион.

Аз обаче не приемах толкова лесно прищевките на живота и категорично отказах да отида там. Разпознал в мен нещо от себе си, той сви рамене и така ме отърва от света на ред, режим, математика, чисти чаршафи и редовна баня, за да го следвам в неговите странствания.