Диана Габалдон - В капана на времето. Том II

Детето на Луиз се бе родило без проблеми, беше момче. Писмата ѝ, изпълнени с удивителни и подчертавания, преливаха от възхитени описания на ангелчето Анри. Не се споменаваше баща, нито предполагаем, нито истински.

Писмото от Чарлс Стюарт дойде месец по-късно и в него също се не споменаваше за детето, но според Джейми било по-несвързано от обичайно и кипяло от смътни планове и грандиозни намерения.

Граф Map пишеше трезво и благоразумно, но раздразнението му от Чарлс ясно личеше. Хубавият принц не се държеше прилично. Беше груб и нагъл към най-верните си поддръжници, пренебрегваше онези, които можеха да са му от полза, обиждаше точно когото не трябва, говореше, без да мисли, и — ако се чете между редовете — пиеше прекалено. Като знаех какво е отношението на тази епоха към консумацията на алкохол сред господата, реших, че изпълненията на Чарлс трябва да са доста зрелищни, щом си е спечелил такъв коментар. Явно раждането на сина му все пак не бе убягнало на вниманието му.

Майка Хилдегард също ми пишеше от време на време кратки, информативни писма, явно съставени в малкото свободни минути в натоварения ѝ график. Всяко писмо завършваше с едни и същи думи: —„Бутон също изпраща поздрави.”

Мастър Раймон не пишеше, но понякога пристигаше по някое пакетче за мен, неподписано, но съдържащо доста странни неща: редки билки и малки, фасетъчни кристали; колекция гладки и кръгли камъчета. На всяко от тях беше гравирана фигурка, понякога с надпис отгоре или на опаката страна. Имаше дори кости — пръст от мечка, на който още стърчеше закривеният нокът; цял скелет на малка змия, нанизан на кожена верижка, за да може да се извива като жива; колекция от всякакви зъби — от наниз заоблени тънки зъби, за които Джейми каза, че са тюленски, през широките скосени зъби на елен до нещо, което много приличаше на човешки кътник.

Носех в джоба си няколко от гладките гравирани камъчета, беше ми приятно да ги плъзгам между пръстите си. Бяха стари; със сигурност. Поне от римско време; вероятно дори по-стари. А от изображенията по тях разбрах, че който и да ги беше гравирал, бе искал да им предаде магическа сила. Не знаех дали бяха като билките — с истинска сила — или са само символ, подобно на кабалистичните знаци, но ми изглеждаха благотворни и ги задържах.

Макар да обичах къщната работа, най-много харесвах дългите разходки до къщите в имението. Винаги носех голяма кошница с всякакви неща — от малки лакомства за децата до най-необходимите лекарства. Често имаше нужда от тях, защото заради бедността и лошата хигиена хората боледуваха често, а северно от Форт Уилям или южно от Инвърнес нямаше нито един лекар.

С някои болести се справях лесно, като с кървящи венци или кожни обриви, характерни за скорбута. Други неща обаче бяха отвъд моите способности.

Докоснах главата на Роби Макнаб. Рошавата коса беше влажна на слепоочията, устата му зееше отворена, челюстта бе отпусната, а пулсът на шията — бавен.

— Вече е добре — казах аз. Майка му също го виждаше, защото той спеше спокойно и бузите му пламтяха от топлината на близкия огън. Все пак тя още беше напрегната и не се откъсваше от леглото му. Но след като потвърдих това, което виждаше с очите си, раменете ѝ се отпуснаха под шала.

— Благодаря ти, Пресвета Майко — прошепна и се прекръсти, — и на вас милейди.

— Не съм сторила нищо. — И беше точно така — единствената услуга, която оказах на младия Роби, беше да накарам майка му да го остави на мира. Всъщност се наложи почти насила да ѝ попреча да го нахрани с трици, накиснати в петльова кръв, и да гори перата под носа му, или да го плиска със студена вода. Нито един от тези методи не даваше ефект при човек с епилептичен припадък. Когато пристигнах, тя гръмогласно се жалваше, че не може да му осигури най-ефикасното лекарство: изворна вода от череп на самоубиец.

— Много ме е страх, като му стане така — каза Мери Макнаб, вгледана с копнеж в сина си. — Предния път доведох отец Макмъртри и той се моли много дълго, пръска го със светена вода, за да прогони демоните. Но те пак се върнаха. — Стисна ръце, сякаш искаше да докосне сина си, но не можеше да се накара.

— Не са демони — казах аз. — Това е просто болест и то не много лоша.

— Да, милейди, така е, милейди — промърмори, не искаше да ми противоречи, но не беше убедена.

— Той ще се оправи — опитах да я успокоя, без да подхранвам излишно надеждите ѝ. — Винаги се оправя след такива пристъпи, нали? — Пристъпите бяха започнали преди две години — вероятно в резултат от побоите, нанасяни му от покойния му баща — и макар че не се случваха често, припадъците ужасяваха до крайност майка му.