Диана Габалдон: В капана на времето. Том II

— Така ли? Ами жена му и детето? — Джейми също го гледаше спокойно и неразгадаемо.

— Те са добре. Мери Макнаб е прислужница в кухнята на имението, а Роби работи в конюшните. — Иън се озърна неволно през рамо към изпепелената къща. — Мери идва понякога, само тя смее да припари там.

— Обичала ли го е? — Джейми се обърна към камъните, за да скрие лицето си от мен, но виждах колко напрегнат е гърбът му.

Иън сви рамене.

— Не вярвам. Рони беше зъл пияница; дори старата му майка не го търпеше. Мисля, че Мери се чувства длъжна да се моли за душата му… — добави той.

Джейми постоя така, после прехвърли юздите над врата на коня и се насочи към хълма.

— Джейми — извиках, но той вече се връщаше по пътя към малката полянка до гората. Подадох юздите на изненадания Фъргъс.

— Остани при конете. Трябва да ида с него. — Иън понечи да тръгне с мен, но Мърто го спря с поклащане на глава и аз последвах сама Джейми към билото на хълма.

Той вървеше с широката неуморна крачка на планинец и стигна малката поляна доста преди мен. Застана до мястото, където се беше издигала външната стена. Квадратният под на къщата още личеше. Тревата беше избуяла тук-там, по-рядка от ечемика в нивата, но по-зелена и по-дива под сенките на дърветата.

Малко следи от огъня бяха останали; от тревата стърчаха овъглени греди близо до каменното огнище, което сега беше плоско и отворено като гроб. Като внимаваше да не стъпва по очертанията на изчезналите стени, Джейми тръгна по поляната. Обиколи пепелището три пъти, вървеше все наляво и разширяваше кръговете, за да обърка злото, което може да го следва.

Аз стоях встрани и гледах. Това беше лично и все пак не можех да го оставя да се изправи сам пред него; не ме погледна нито веднъж, но знаех, че е доволен от присъствието ми.

Накрая спря до купчината камъни. Посегна и колебливо положи ръка върху нея. Затвори очи за миг, сякаш в молитва. После се наведе, взе един камък колкото юмрук и го сложи внимателно на купчината, като че ли да затисне неспокойната душа на призрака. Прекръсти се, обърна се и тръгна към мен, без да бърза.

— Не се обръщай — каза ми тихо, хвана ме за ръката и ме насочи към пътя.

Не се обърнах.

Джейми, Фъргъс и Мърто тръгнаха с Иън и кучетата да търсят овцете, а мен оставиха да отведа конете до къщата. Не бях най-умелият водач на коне, но реших, че ще се справя половин миля, стига да не се случи нещо неочаквано.

Този път беше много по-различно от първото ни завръщане в Лалиброх; тогава бяхме бегълци. Аз бягах от бъдещето, Джейми от миналото си. Престоят ни тук беше щастлив, но напрегнат и несигурен; страхувахме се, че ще ни открият и ще арестуват Джейми. Сега, благодарение на херцог Сандрингам, Джейми щеше да си върне имението, което му се полагаше по право, а аз щях да заема мястото си до него, като съпруга.

Преди пристигнахме раздърпани и неочаквани и всяхме хаос в домакинството. Този път идвахме официално с подаръци от Франция. Бях сигурна, че ще ни посрещнат сърдечно, но се чудех как Иън и сестрата на Джейми, Джени, ще приемат постоянното ни присъствие. Все пак те бяха живели като господари на имението през последните седем години, след смъртта на бащата на Джейми и бедствието, което беше превърнало Джейми в беглец и изгнаник.

Превалих и последния хълм безпрепятствено и имението и пристройките около него се ширнаха под мен, плочите по покривите тъмнееха под дъждовните облаци, които се събираха по небето. Внезапно кобилата ми се стресна, аз също и едва удържах юздите ѝ.

Но не можех да я виня, защото иззад къщата се появиха два огромни обекта, които се носеха към нас като едри облаци.

— Спрете! — извиках аз. — Хей! — Всички коне вече нервничеха и се дърпаха. Чудесно завръщане ще е, помислих си, ако всички кобили на Джейми си изпочупят краката.

Един от облаците се издигна леко, после се сниши отново и Джени Фрейзър Мъри, освободена от огромния пухен дюшек, който носеше, се втурна към пътя с развети тъмни къдрици.

Без да се поколебае, тя скочи към оглавника на най-близката кобила, дръпна го силно и извика.

Конят, явно разпознал заповедническия тон, наистина се укроти. След малко и останалите се успокоиха и когато слязох от седлото, към нас се присъединиха още една жена и момче на девет-десет години, които умело обуздаха останалите коне.

Разпознах младия Роби Макнаб и реших, че жената е майка му — Мери. Покрай нервните коне, багажи и дюшеци, нямахме много време за приказки, но успях да прегърна Джени. Тя миришеше на канела и мед и на чиста пот от усилието, с малко дъх на бебе — онази парадоксална миризма, съставена от повърнато мляко, меко ако и абсолютната чистота на гладка и нежна кожа.