Диана Габалдон: В капана на времето. Том II

— И двамата ще ми липсвате — каза Джаред за четвърти път през последния половин час. Наистина изглеждаше натъжен, дори носът му не беше вирнат оптимистично както обикновено. Пътуването до Германия се беше увенчало с успех; на жабото му се кипреше голям диамант, а жакетът му беше от дебело светлозелено кадифе със сребърни копчета.

— Е — поклати глава той. — Колкото и да ми се иска да задържа момчето при мен, не мога да му се сърдя, че се радва на завръщането у дома. Сигурно ще ви посетя някой ден, скъпа моя; отдавна не съм ходил в Шотландия.

— Ти също ще ни липсваш — казах съвсем искрено. И други хора щяха да ми липсват — Луиз, майка Хилдегард, хер Герстман. Но най-вече мастър Раймон. Въпреки това нямах търпение да се върна в Шотландия и Лалиброх. Не исках да се връщам в Париж, защото там бяха и хората, които нямах желание да виждам отново — например Луи, краля на Франция.

Чарлс Стюарт също. Предпазливо проучване сред якобитите в Париж потвърди първоначалното впечатление на Джейми: избликът на оптимизъм на Чарлс след неговото „велико начинание” беше избледнял и макар че верните привърженици на крал Джеймс бяха останали предани на своя суверен, като че ли нямаше шанс тази лоялност да доведе до някакви действия.

Нека Чарлс се оправя с изгнаничеството, помислих си. Нашето свърши. Връщаме се у дома.

— Багажът е на борда — каза кисел шотландски глас в ухото ми. — Капитанът рече да се качваме; ще отплаваме с отлива.

Джаред се обърна към Мърто, после огледа кея и попита:

— Къде е момчето?

Мърто се обърна към пристана.

— В кръчмата. Напива се.

Чудех се как точно възнамерява Джейми да се справи с прекосяването на Ламанша. Той само погледна червеното от зората небе, което обещаваше бури, извини се на Джаред и изчезна. Погледнах накъдето кимна Мърто и видях Фъргъс. Седеше на един пилон близо до кръчмата, явно на пост.

Джаред, който първо се беше смаял, а после се развесели, когато узна за проблемите на своя братовчед с морето, сега се ухили широко.

— О, тъй ли? Е, дано не се наложи да го носим по трапа.

— Защо ги върши такива? — възмутих се аз. — Казах му, че имам малко лауданум. — Потупах копринената торбичка, която носех. — Ще го приспи много по-бързо.

Мърто само примигна веднъж.

— Каза, че ако го заболи глава, с радост ще го изпие. Уискито било по-вкусно и влизало по-лесно от тая черна гадост. — Кимна към торбичката, после към Джаред. — Ела, ако ще ми помагаш да го извадим оттам.

В кабината на носа на „Порция” аз седях на койката на капитана и гледах издигането и спадането на отдалечаващия се бряг. Главата на съпруга ми лежеше на коленете ми.

Едното око се открехна и ме погледна. Аз погалих влажната коса по челото му. Миризмата на бира и уиски висеше около него като парфюм.

— Ще се чувстваш много зле, когато се събудиш в Шотландия — казах аз.

Другото око се отвори и погледна танцуващите вълни светлина, които се отразяваха по гредите на тавана. После и двете се фиксираха в мен — дълбоки басейни от прозрачно синьо.

— Ако трябва да избирам между ад сега и ад по-късно, сасенак — рече съвсем отчетливо — избирам, да е по-късно. — Очите се затвориха. Той се оригна тихо и дългото тяло се отпусна, полюлявано леко от морето.

Конете като че ли бяха нетърпеливи като нас, бяха усетили близостта на конюшни и храна и ускориха ход с вдигнати глави и наострени уши.

Аз също си мечтаех как ще се измия и ще хапна, когато кобилата ми закова рязко крака и копитата ѝ се забиха дълбоко в червеникавата пръст. Поклати силно глава и изпръхтя.

— Хей, какво има, момиче? Да не ти влезе пчела в носа? — Джейми пусна юздите на своята кобила и бързо хвана оглавника на моята. Почувствах как широкият гръб под мен потрепери и слязох от седлото.

— Какво ѝ става? — Оглеждах коня, който се дърпаше от ръцете на Джейми, тръскаше грива и кокореше очи. Другите коне, сякаш заразени от безпокойството му, също запристъпваха нервно.

Джейми погледна през рамо към пустия път.

— Тя вижда нещо.

Фъргъс се надигна на скъсеното стреме и заслони очи. После отпусна ръка, погледна ме и сви рамене.

Аз също свих рамене; не виждах какво е изплашило кобилата — пътят и нивите около него бяха съвсем пусти, класовете зрееха и съхнеха под лъчите на лятното слънце. Най-близката горичка беше на повече от стотина метра, отвъд купчина камъни, които вероятно бяха останки от срутен комин. Вълците бяха нещо нечувано на толкова равна земя, а едва ли лисица или язовец биха изплашили кон от такова разстояние.