Диана Габалдон: В капан на времето

Събудих се три пъти в мрака преди зазоряване. Първия път в мъка, втория в радост, а последния — в самота. Сълзите от огромната загуба ме пробудиха бавно, обливаха лицето ми като успокояващия допир на влажна кърпа в грижовни ръце. Извърнах се към мократа възглавница и поех по солената река към пещерите на мъката, към подземните дълбини на съня.

След това се събудих в зенита на радостта, с извито като лък тяло в разгара на физическото единение, усещах по кожата си ласката му, която отшумяваше по пътеките на нервите ми, докато поглъщащите ме вълни се разливаха от сърцевината ми. Отблъсквах съзнанието, отвръщах се от него, за да открия отново острата, топла миризма на задоволеното мъжко желание в сигурната прегръдка на моя любовник — съня.

Третия път се събудих сама, отвъд любов и мъка. Още виждах ясно камъните. Малкият кръг, който се издигаше на билото на стръмния зелен хълм. Някои казват, че хълмът е омагьосан, други, че е прокълнат. Всички са прави. Никой не знае какво е предназначението на камъните.

Освен мен.

Роджър Уейкфийлд стоеше в средата на стаята и се чувстваше обсаден. Реши, че това чувство всъщност е оправдано, защото той беше обсаден: от маси, покрити с всякакви сувенирчета, от тежки викториански мебели, отрупани с покривчици, плюш и вълнени одеяла, от миниатюрни плетени черги на полирания под, които коварно чакаха възможност да се плъзнат под нечий нищо неподозиращ крак. Беше обсаден от дванайсет стаи с мебели, покривки и книжа. И от книги — Господи, колко книги!

Кабинетът, в който се намираше, беше опасан от три страни с натъпкани до пръсване лавици. Криминални романи с меки корици бяха натрупани на ярки, парцаливи купчини пред подвързани с телешка кожа томове, притиснати от избрани романи за читателски клубове, стари книги, отмъкнати от вече изчезнали библиотеки, и хиляди памфлетчета, брошурки и ръчно подвързани ръкописи.

Подобна беше ситуацията и в останалата част на къщата. Книги и вестници покриваха всяка хоризонтална повърхност, шкафовете стенеха и проскърцваха по сглобките. Покойният му втори баща беше живял дълъг и пълноценен живот, надхвърлящ с цели десет години библейската възраст от седемдесет. И за тези осемдесет години преподобният Реджиналд Уейкфийлд не беше изхвърлил абсолютно нищо.

Роджър потисна порива да избяга от къщата, да скочи в своя „Морис Майнър”, да потегли отново към Оксфорд и да остави това имение и неговото съдържание на милостта на времето и вандалите. Спокойно, рече си и вдиша дълбоко. Можеш да се справиш. Книгите бяха лесната част; трябваше просто да ги прегледа и да извика някого да ги изнесе. Със сигурност щеше да му трябва камион с размерите на железопътен вагон, но все пак можеше да се направи. Дрехите не бяха проблем. Щеше да ги даде в „Оксфам”.

Не знаеше какво ще правят там с всички тези черни вълнени костюми с жилетка, датиращи от 1948 г., но вероятно бедните не бяха чак толкова придирчиви. Той започна да диша малко по-леко. Беше си взел месец отпуск от историческия факултет в Оксфорд, за да уреди делата на Преподобния. Вероятно все пак щеше да е достатъчно. В най-мрачните моменти му се струваше, че задачата ще отнеме години.

Отиде до една от масите и взе малка порцеланова чинийка. Беше пълна с метални правоъгълничета; оловни „габерлунджи”, значки, издавани от енориите на просяците през осемнайсети век като вид лиценз. До лампата имаше колекция от глинени бутилки, а до тях — посребрен овнешки рог за енфие. Запита се дали да ги даде в някой музей. Къщата беше изпълнена с артефакти от якобитите; Преподобният беше любител историк, а осемнайсети век бе любимото му ловно поле.

Пръстите му сами посегнаха да погалят рога и проследиха черните линии на гравираните надписи — имената и датите на дякони и ковчежници на Задругата на шивачите от Кенънгейт, Единбург, 1726 г. Вероятно трябваше да запази някои от по-ценните притежания на Преподобния… Отдръпна се, като клатеше решително глава.

— Безполезно е, това е път към лудостта — рече на глас. Започне ли да пази това-онова, накрая ще остави всичко и ще заживее в огромната къща, обграден от поколения боклуци.