Диана Габалдон: В капан на времето

— Освен това си говориш сам — промърмори.

Мисълта за поколенията боклуци му напомни за гаража и той се умърлуши още повече. Преподобният всъщност беше негов прачичо и го беше осиновил на петгодишна възраст, след като родителите му загинаха във Втората световна война; майка му в Блица, а баща му в черните води на Ламанша. Воден от своите инстинкти за съхранение, Преподобният бе запазил всичките им вещи, които бяха запечатани в сандъци и кашони в дъното на гаража. Роджър знаеше със сигурност, че през последните двайсет години никой не ги е отварял.

Той изпусна старозаветен стон при мисълта, че ще трябва да рови из вещите на родителите си.

— О, боже! — добави на глас. — Всичко друго, но не и това!

Макар че това не беше точно молитва, в този миг, сякаш в отговор, на входната врата се позвъни и Роджър прехапа стреснато език.

Вратата на имението имаше склонността да заяжда във влажно време, което означаваше, че заяждаше през повечето време. Роджър я отвори с протяжно скърцане и видя на прага една жена.

— Какво обичате?

Тя беше средна на ръст и много красива. Първото му впечатление бе за фини кости и бял лен, увенчан с гъсти кестеняви къдрици, полуукротени в нещо като кок. А насред всичко това — най-необикновените светли очи с цвета на отлежало шери.

Очите ѝ плъзнаха от гуменките до лицето му на трийсетина сантиметра над нея. Кривата ѝ усмивка стана малко по-широка.

— Не обичам да започвам разговорите с клише — каза тя, — но много сте пораснал, млади Роджър!

Роджър усети, че се изчервява. Жената се засмя и му подаде ръка.

— Вие сте Роджър, нали? Аз съм Клеър Рандал; стара приятелка на Преподобния. Но не съм ви виждала от петгодишен.

— Ами… казвате, че сте приятелка на баща ми? Значи вече знаете…

Усмивката изчезна, заменена от опечалено изражение.

— Да, и много съжалявам за случилото се. Сърцето, нали?

— Ами да. Съвсем внезапно. Току-що се върнах от Оксфорд, за да уредя… всичко. — Той направи неясен жест, който включваше смъртта на Преподобния, къщата зад него и цялото ѝ съдържание.

— Доколкото си спомням библиотеката на баща ви, тази малка задача сигурно ще ви ангажира до следващата Коледа — каза Клеър.

— В такъв случай може би не биваше да ви безпокоим — чу се тих глас с американски акцент.

— О, забравих — рече Клеър и се извърна към момичето, което се появи иззад ъгъла на предната веранда. — Роджър Уейкфийлд, това е дъщеря ми Бриана.

Бриана Рандал пристъпи напред със свенлива усмивка. Роджър се вгледа в нея за миг, после си спомни за добрите обноски. Отвори широко вратата, като се питаше кога за последно е сменял ризата си.

— Моля ви, изобщо не ме безпокоите! — каза той сърдечно.

— Точно имах нужда от малка почивка. Ще влезете ли?

Поведе двете жени по коридора към кабинета на Преподобния и по пътя забеляза, че освен относително привлекателна, дъщерята е едно от най-високите момичета, които бе виждал отблизо. Реши, че е поне метър и осемдесет, защото главата ѝ стигаше до върха на закачалката. Той несъзнателно изправи гръб и се извиси в целия си ръст от метър и деветдесет. В последния миг се приведе, за да не удари глава в трегера на кабинета, когато последва жените в стаята.

— Мислех да дойда по-рано — каза Клеър, докато се настаняваше по-удобно в огромното кресло. Четвъртата стена в кабинета на Преподобния беше съоръжена с високи до тавана прозорци и слънчевата светлина блещукаше по перлената фиба в светлокестенявата ѝ коса. Къдриците бяха започнали да се освобождават от затвора си и Клеър прибра разсеяно една от тях зад ухото си.

— Всъщност възнамерявах да дойда миналата година, но имахме спешен случай в Бостън — аз съм лекар — обясни тя и устните ѝ леко се извиха, щом забеляза, че Роджър не успя да прикрие изненадата си. — Но съжалявам, че не го направихме; много ми се щеше да се видя отново с баща ви.

Роджър вече се чудеше защо все пак са дошли след смъртта на Преподобния, но му се стори неучтиво да пита. Вместо това каза:

— Решили сте да разгледате местността, нали?

— Да, дойдохме с кола от Лондон — отвърна Клеър. Усмихна се на дъщеря си. — Исках Бри да види този район; човек не би предположил по говора ѝ, но тя е англичанка като мен, макар че никога не е живяла тук.

— Наистина ли? — Роджър се озърна към Бриана и реши, че не прилича особено на англичанка; освен че беше много висока, тя имаше гъста дълга червена коса, едри ръбести скули и дълъг прав нос — може би въздълъг.