Диана Габалдон: В капан на времето

— Родена съм в Америка — обясни Бриана, — но мама и татко са — бяха — англичани.

— Бяха?

— Съпругът ми почина преди две години — обясни Клеър.

— Мисля, че го познавате — Франк Рандал!

— Франк Рандал! Разбира се! — Роджър се плесна по челото и усети как бузите му пламнаха заради смеха на Бриана.

— Ще ме помислите за пълен глупак, но едва сега осъзнах кои сте.

Името обясняваше всичко — Франк Рандал беше изтъкнат историк и добър приятел на Преподобния. Двамата си разменяха информация за якобитите, макар че Франк Рандал не бе идвал в имението поне десет години.

— Значи… ще посетите историческите забележителности близо до Инвърнес? — попита наслуки Роджър. — Ходихте ли вече до Калоден?

— Не още — отвърна Бриана. — Мислехме да идем тази седмица. — Усмивката ѝ беше любезна, но нищо повече.

— Записахме се за екскурзия до Лох Нес този следобед — обясни Клеър. — И вероятно утре ще идем до Форт Уилям или ще се разходим из Инвърнес. Градът доста се е разраснал от последното ми идване тук.

— А кога беше то? — Роджър се чудеше дали трябва да предложи услугите си като екскурзовод. Наистина не разполагаше с много време, но семейство Рандал бяха добри приятели на Преподобния. Освен това едно пътуване с кола до Форт Уилям в компанията на две привлекателни жени му се струваше много по-приятна перспектива от разчистването на гаража, което беше следващата задача в списъка му.

— О, преди повече от двайсет години. Много време мина. — В гласа ѝ имаше някаква странна нотка, която го накара да я погледне, но тя срещна очите му с усмивка.

— Е — рече той, — ако мога да направя нещо за вас, докато сте в Шотландия…

Клеър още се усмихваше, но нещо в лицето ѝ се промени. Като че ли беше чакала тази възможност. Погледна към Бриана, после пак към Роджър.

— След като го споменахте. — Усмивката ѝ стана още по-широка.

— О, мамо! — възкликна Бриана и се изправи. — Нали не искаш да притесняваме господин Уейкфийлд! Виж колко много работа има! — Тя описа с жест претъпкания кабинет, преливащите кашони и безбройните купчини книги.

— Не, не, изобщо не ме притеснявате! — възрази Роджър. — Е… за какво става дума?

Клеър стрелна дъщеря си с усмирителен поглед и рече язвително:

— Не възнамерявах да го ударя по главата и да го извлека за краката, но вероятно познава човек, който може да ни помогне. Става дума за малък исторически проект — обясни тя на Роджър. — Трябва ми човек, който е относително вещ по темата за якобитите от осемнайсети век — за Хубавия принц Чарли и останалите.

Роджър се наведе заинтригуван напред.

— Якобитите? — попита той. — Не съм специалист по този период, но знам това-онова — няма как иначе, след като живея така близо до Калоден. Там е била последната битка — обясни той на Бриана. — Там поддръжниците на Хубавия принц са се изправили срещу херцог Къмбърланд и са били избити до крак.

— Точно така — отвърна Клеър. — Всъщност онова, което търся, е свързано именно с това. — Тя бръкна в чантата си и извади сгънат лист хартия.

Роджър го отвори и бързо го прегледа. Това беше списък с имена на мъже, може би трийсетина. В началото бе изписано: „Якобитско въстание, 1745 — Калоден”.

— О, четиридесет и пета? — попита Роджър. — Тези мъже са се били при Калоден, нали?

— Така е — отвърна Клеър. — А аз искам да разбера колко от тях са оцелели в битката?

Роджър потърка брадичката си, докато разглеждаше списъка.

— Това е прост въпрос, но отговорът може да се окаже труден за намиране. При Калоден са избити толкова много шотландци от клановете, които са подкрепили принц Чарлс, че не са погребвани индивидуално. Заровени са в масови гробове, белязани само с надробен камък с името на клана.

— Знам — каза Клеър. — Бриана не е била там, но аз съм ходила — преди много време. — Стори му се, че през очите ѝ премина сянка, но тя бързо сведе глава над чантата си. Нищо чудно, помисли си той. Калоденското поле беше въздействащо място; то извикваше сълзи дори в неговите очи, докато гледаше огромната равнина и мислеше за смелостта на шотландците, които лежаха изклани под тази трева.

Клеър разгъна още няколко напечатани листа и му ги подаде. Дългият ѝ бял пръст се плъзна по полето на единия лист. Красиви ръце, помисли си Роджър; с деликатни кости, добре поддържани, само с по един пръстен на всяка. Сребърният на дясната ръка бе особено впечатляващ: широка якобитска халка с шотландски преплетен мотив, украсен с цветове на магарешки бодил.