Така беше доста по-добре, реших, докато въртях глава и се оглеждах в огледалото. Влагата беше разпръснала статичното електричество и сега косата обрамчваше лицето ми на плътни, лъскави вълни. От одеколона беше останал много приятен аромат. На Франк ще му хареса, помислих си. „Льор бльо“ му беше любим.
Някъде наблизо рязко просветна, а миг по-късно прогърмя. Всички светлини угаснаха. Ругаейки под нос, затършувах опипом в чекмеджетата.
Някъде бях видяла свещи и кибрит - във високопланинските райони токът спираше толкова често, че във всяка стая на всяка гостоприемница имаше свещи. Бях ги виждала дори в най-елегантните хотели, където бяха ароматизирани с цветя и поставени в свещници с матирано стъкло.
Свещите на госпожа Беърд бяха съвсем обикновени, но в изобилие - намерих и три кибрита. Точно сега видът на свещите не ме вълнуваше особено.
На светлината на следващата светкавица поставих една в синия керамичен свещник на тоалетката и с него запалих още свещи на различни места в стаята, докато тя не се изпълни с меко, трепкащо сияние. Колко романтично, помислих си, и се сетих да изключа лампата, за да не се съсипе атмосферата в неподходящия момент, ако токът дойде.
Не бе изгорял повече от сантиметър восък, когато вятърът довя Франк в стаята почти буквално - течението след него угаси три от свещите.
Вратата се затръшна и угаси още две, а Франк се изцъкли в ненадейния сумрак и зарови пръсти в чорлавата си коса. Станах и запалих отново свещите, като го смъмрих, задето влиза така. Едва когато приключих и се обърнах да го попитам иска ли нещо за пиене, видях, че е пребледнял и смутен.
- Какво има? Да не си видял призрак?
- Ами - бавно започна той, - не съм сигурен, че не съм. - Разсеяно взе четката ми и я надигна към главата си. Когато долови одеколона ми, сбърчи нос, върна я обратно и се среса със своя гребен.
Зад прозореца клоните на брястовете вършееха във въздуха. В другия край на къщата хлопаше хлабав кепенец и ми хрумна, че няма да е зле да спуснем своя, макар че разразяващата се буря беше вълнуваща гледка.
- Твърде ветровито е за призраци - казах аз. - Не си ли падат повече по мъртвешка тишина и мъгливи нощи в гробището?
Франк се позасмя глуповато.
- Е, сигурно е било заради някоя от небивалиците на Бейнбридж и твърде многото шери, повече, отколкото възнамерявах да изпия. Нищо работа.
Но вече ме беше заинтригувал.
- Какво точно видя? - попитах, докато се разполагах на стола пред тоалетката. Направих жест към бутилката уиски и Франк побърза да налее две питиета.
- Ами, просто един мъж - започна той, като си отмери петдесетина грама и стотина за мен. - Стоеше на пътя отвън.
- До тази къща? - Засмях се. - Значи сигурно е бил призрак. Никой с всичкия си не би стоял навън в такава нощ.
Франк наклони каната над чашата си и ме погледна обвинително, когато разбра, че няма вода.
- Не ме гледай така. Ти използва всичката вода. Но нямам нищо против да е чисто. - Отпих, за да го докажа.
Франк сякаш се изкуши да отскочи до долу, за да напълни каната, но се отказа и продължи да разказва, като отпиваше така, все едно чашата му съдържаше сярна киселина, а не най-добрия едномалцов „Гленфидиш“.
- Да, стоеше от тази страна, в края на градината, оттатък оградата. Стори ми се, че... -Поколеба се, взрян в чашата си. - Стори ми се, че гледа към твоя прозорец.
- Моя? Забележително! - Не успях да потисна леката тръпка по гърба си и прекосих стаята, за да затворя кепенците, макар че май беше малко късно за това. Франк ме последва, като продължи да говори:
- Да, аз също те виждах отдолу. Решеше се и ругаеше, защото косата ти все настръхваше.
- В такъв случай въпросният господин навярно хубаво се е посмял - отвърнах хапливо. Франк поклати глава, но се усмихна и приглади косата ми с длани.
- Не, не се смееше. Всъщност изглеждаше много нещастен. Не виждах лицето му добре, но така ми се стори от стойката му. Приближих го и иззад гърба му го попитах дали мога да му помогна с нещо. Сякаш не ме чу, а аз си казах, че може би наистина не ме е чул заради вятъра, тъй че повторих и посегнах да го потупам по рамото - за да привлека вниманието му. Само че преди да го докосна, той се обърна, мина бързо покрай мен и продължи надолу по пътя.
- Звучи повече като грубиян, не като призрак - отбелязах, докато привършвах уискито. -Как изглеждаше?
- Здравеняк - отвърна Франк, като се смръщи от спомена. - Шотландец, до последния детайл на носията си. Имаше си кожена торба отпред, а на карираното наметало - прекрасна брошка във формата на бягащ елен. Исках да го попитам откъде я има, но си замина, преди да успея.
Читать дальше