Диана Габалдон - Каменният кръг

Как ли е изглеждала косата му — дълга или къса? Дали е предпочитал да я остави дълга, сплетена или на опашка на тила. Помня небрежния жест, с който я вдигаше от врата си, за да се охлади, докато се упражняваше.

Сигурно не е бил с килт — след Калоден са забранили носенето на тартан. Значи вероятно бричове и ленена риза. Бях му ушила такива; можех да си припомня мекотата на плата и разстлалите се цели три метра, които ми бяха нужни, за да ушия една риза с дълги пешове и широки ръкави, която позволяваше на планинците да свалят наметалата и да спят или да се бият само по риза. Можех да си представя широките му рамене под ръчнотъкания плат, топлината на кожата му през него, ръцете, докоснати от мраза на шотландската пролет.

И преди беше влизал в затвора. Как ли е изглеждал пред чиновника в английския затвор, като много добре е знаел какво го очаква? Сигурно ужасно мрачен, помислих си, гледащ надменно над дългия прав нос, със студени тъмносини очи — мрачни и страховити като водите на Лох Нес.

Аз отворих моите и едва тогава осъзнах, че седя на ръба на стола и притискам папката с пресниманите страници здраво до гърдите си, така потънала във виденията си, че не съм обърнала внимание от кой затвор са тези регистри.

В Англия през осемнайсети век са се използвали редовно няколко големи затвора и няколко по-малки. Обърнах бавно папката. Дали беше Беруик, близо до границата? Прочутия Толбуут в Единбург? Или някой от южните затвори, Лийдс Касъл или дори Тауър в Лондон?

„Ардсмюир“ — пишеше четливо на етикета, залепен на корицата на папката.

— Ардсмюир ли? — казах смаяно. — Къде, по дяволите, е това ?

Ардсмюир, Шотландия

15 февруари, 1755 г.

— Ардсмюир е цирей на задника на Господ — каза полковник Хари Куори. Вдигна сардонично чаша към младия мъж до прозореца. — Тук съм от дванайсет месеца и това е с единайсет месеца и двайсет и девет дни прекалено дълго. Насладете се на новото си разпределение, милорд.

Майор Джон Уилям Грей се извърна от прозореца към вътрешния двор, откъдето разглеждаше новото си владение.

— Наистина е доста изолирано — съгласи се той сухо, като взе своята чаша. — Постоянно ли вали?

— Разбира се. Това е Шотландия — дори задникът на проклетата Шотландия. — Куори отпи голяма глътка от уискито, изкашля се и издиша шумно, докато оставяше празната чаша.

— Пиенето е единствената компенсация — рече малко дрезгаво. — Ако извикате местните търговци на пиячка изтупан с най-лъскавата си униформа, ще ви дадат много прилични цени. Изумително евтино е, без надценката. Ще ви оставя бележка с най-добрите дестилерии. — Той кимна към огромното дъбово писалище в едната част на стаята, което се издигаше на четирите си крака от островчето си на килима като малка крепост сред голото помещение. Илюзията за укрепление се засилваше от националното знаме и знамето на полка, които висяха от каменната стена зад него.

— Списъкът на дежурните е тук — каза Куори, стана и бръкна в горното чекмедже. Плесна ожулена кожена папка на писалището и добави още една върху нея. — И списъкът на затворниците. Имате сто деветдесет и шестима в момента; двеста е обичайният брой, ако не се броят умрелите от болест или по някой бракониер, прибран от околията.

— Двеста — каза Грей. — И колко войници има в казармите?

— Осемдесет и двама, точно. Само половината стават за нещо. — Куори посегна пак към чекмеджето и извади кафява стъклена бутилка с тапа. Разклати я, чу плискането вътре и се усмихна иронично. — Не само командирът търси утеха в алкохола. Половината от войниците обикновено не са в състояние да се явят на проверка. Ще ви я оставя, ако позволите? Ще ви е нужна. — Той прибра обратно бутилката и издърпа долното чекмедже.

— Реквизициите и преписите са тук; канцеларската работа е най-неприятното на този пост. Но не е кой знае колко всъщност, ако имате свестен чиновник. В момента нямате; аз имах един ефрейтор, който го биваше с перото, но умря преди две седмици. Обучете някой друг и няма да ви остане нищо за правене, освен да ловите гъски и да търсите Златото на французина. — Той се засмя сам на шегата си; слуховете за златото, което Луи, кралят на Франция, уж беше изпратил на братовчед си Чарлс Стюарт, процъфтяваха в този край на Шотландия.

— Затворниците не създават ли проблеми? — попита Грей. — Доколкото разбрах, повечето са планинци якобити.

— Така е. Но са достатъчно кротки. — Куори замълча, загледан през прозореца. Малка колона парцаливи мъже тъкмо излизаше от врата в страховитата каменна стена отсреща. — Не им е останал кураж след Калоден — рече той делово. — Касапинът Били се погрижи за това. Пък и ги караме да работят толкова много, че не им остават сили да създават проблеми.