Диана Габалдон - Каменният кръг

И тя го направила най-послушно в продължение на около час. Но когато мръкнало ѝ станало страшно да стои сама в къщата и решила да ме потърси. Докато пресичала една от оживените улици до дома ни, била ударена от кола, която тъкмо идвала от завоя.

Не беше… слава на Бога!… пострадала тежко; колата се движела бавно и тя бе само изплашена и натъртена на няколко места. Но далеч не беше изплашена колкото мен. Нито така я болеше, както когато влязох в дневната и я видях да лежи на дивана, и щом ме погледна, сълзите пак потекоха по покритите с петна бузи и рече: „Мамо! Къде беше? Не можах да те намеря!“

Трябваше да впрегна всичките си запаси от професионално хладнокръвие, за да я успокоя, да я прегледам, да се погрижа отново за ожулванията, да благодаря на спасителите ѝ — които, в трескавото ми съзнание, се взираха укоряващо в мен — и да я сложа да си легне с плюшеното мече, което стискаше здраво в прегръдките си. После седнах до кухненската маса и се наплаках.

Франк ме галеше непохватно, като ми шепнеше, но после се отказа и постъпи по-практично — отиде да направи чай.

— Аз реших — казах, когато се върна и остави чашата пред мен. Говорех унило, усещах главата си някак натежала и претъпкана. — Ще се откажа. Ще го направя още утре.

— Ще се откажеш? — Гласът му прозвуча рязко от удивление. — От медицината? Защо?

— Не мога да издържам повече. — Никога не слагах сметана или захар в чая си. Сега сложих и от двете, разбърках и загледах вихъра на млечните струйки. — Не мога да издържам повече да оставям така Бри и да не знам дали се грижат добре за нея… и да не знам дали е щастлива. Нали знаеш, че тя не хареса нито една от детегледачките.

— Да, зная. — Той седеше срещу мен и разбъркваше чая си. След доста време рече: — Но не мисля, че трябва да се отказваш.

Това бе последното, което очаквах; предполагах, че ще посрещне решението ми с облекчение и възторг. Втренчих се изумена в него, после издухах отново носа си в разръфаната салфетка, която извадих от джоба си.

— Така ли?

— О, Клеър. — Говореше търпеливо, някак с топлота. — Винаги си знаела коя си. Осъзнаваш ли колко необичайно е това?

— Не. — Избърсах нос в разкъсаната кърпа, като го попивах много внимателно.

Франк се наведе на стола си и поклати глава, като ме гледаше.

— Да, сигурно — рече той. Помълча за минутка, взирайки се в ръцете си. Те бяха тънки, с дълги пръсти; гладки и без косми, като на момиче. Елегантни ръце, създадени за небрежни жестове и акцентиращи движения при лекция.

Той ги протегна на масата и се вгледа в тях, сякаш никога не ги беше виждал.

— Аз го нямам — рече тихо най-сетне. — Да, добър съм. В това, което правя — в преподаването, писането. Понякога съм направо великолепен, наистина. И много ми харесва, радвам се на това, което върша. Но работата е там, че… — поколеба се и после ме погледна искрено с пъстрите си очи. — Не бих могъл да върша и нещо друго, и да съм също толкова добър. Да ми пука толкова много, или пък толкова малко. Не усещам това абсолютно убеждение, че имам някакво призвание в живота… а ти го имаш.

— Това добре ли е? — Ноздрите ми се бяха разранили, а очите ми бяха подпухнали от плач.

Той се изсмя.

— Това е ужасно неудобно, Клеър. За теб, за мен и за Бри, за тримата. Но, Господи, понякога ти завиждам.

Посегна към ръката ми и след миг колебание аз му я подадох.

— Да имаш такава страст към нещо — ъгълчето на устата му леко потрепна — или към някого. Това е невероятно, Клеър, и изключително рядко. — Той стисна нежно ръката ми и после я пусна, за да се обърне и да вземе една от книгите на лавицата до масата.

Беше „Патриоти“ на Удхил, серия профили на американските Бащи основатели.

Сложи ръка на корицата внимателно, сякаш не искаше да смути покоя на спящите животи, събрани в нея.

— Тези хора са били такива. Онези, на които им е пукало толкова много… достатъчно, за да рискуват всичко, достатъчно за да променят и вършат неща. Повечето хора не са такива. Не че не им пука, но не им пука толкова много. — Той взе отново ръката ми, този път я обърна с дланта нагоре. Проследи с пръст линиите по нея и усетих лек гъдел.

— Питам се дали е написано тук? — рече с лека усмивка. — Дали някои хора са просто предопределени за велика съдба или за велики дела? Или просто се раждат с някаква велика страст… и ако се озоват в правилните обстоятелства, нещата се случват? За такива неща се чуди човек, когато изучава история… но няма начин да разбереш, наистина. Знаем само какво са постигнали.