Диана Габалдон - Каменният кръг

Той отиде до вратата и извика по коридора към кухнята. Въпреки късния час там още светеше и сгряващият аромат на какао и току-що изпечена бадемова торта се усещаше във въздуха. Фиона никога не изоставяше поста си, докато имаше и най-слабата вероятност някой да огладнее.

— О, да? — Къдравата ѝ глава надникна от кухнята. — Какаото скоро ще е готово — увери го тя. — Само чаках да извадя тортата от печката.

Роджър ѝ се усмихна с обич. Фиона нямаше абсолютно никакъв интерес към историята — никога не бе чела нещо друго освен списание „Май Уикли“, — но не подлагаше под въпрос дейностите му, кротко бършеше праха от купчините книги и документи всеки ден, без да ги разбърква.

— Благодаря, Фиона — каза той. — Просто се чудех обаче дали си виждала един голям син плик — дебел горе-долу толкова? — Той показа с ръце. — Дойде със сутрешната поща, но не помня къде го оставих.

— Оставихте го в банята на горния етаж — отвърна тя веднага. — Там е и онази голяма дебела книга със златните букви и снимката на Хубавия принц отпред, и три писма, които тъкмо отворихте, и сметката за газта също, която не искахте да забравяте, защото крайният срок е на четиринайсети този месец. Сложих всичко върху бойлера, за да не пречи. — Тихичко остро дзън от таймера на фурната я накара да скрие внезапно глава в стаята с потиснато възклицание.

Роджър се обърна и заизкачва усмихнат стълбите към втория етаж, като взимаше по две наведнъж. Макар и да нямаше научни наклонности, с тази памет тя спокойно можеше да стане учен. Във всеки случай бе ценен помощник в проучването. Стига един документ или книга да можеше да бъде описан на външен вид, а не по заглавие или съдържание, Фиона със сигурност знаеше точното му местоположение.

— О, за нищо — увери тя Роджър, когато той се опита да ѝ се извини по-рано за бъркотията в къщата. — Като гледа човек тези хартии, ще си помисли, че Преподобния е още жив. Като в добрите стари времена, нали?

Докато слизаше, вече по-бавно, и със синия плик в ръце, той се питаше какво ли би си помислил покойният му осиновител за тяхното проучване.

— Щеше да се хвърли презглава в него, със сигурност — прошепна на себе си. Имаше жив спомен за Преподобния, как блестеше плешивата му глава под старомодните лампи, които висяха от тавана в коридора, докато той вървеше от кабинета към кухнята, където старата госпожа Греъм, бабата на Фиона, се въртеше около печката, за да задоволява хранителните нужди на стареца по време на нощните му научни занимания, точно както сега Фиона правеше за него.

Нищо чудно, помисли си Роджър, когато влезе в кабинета. Навремето се е смятало за съвсем нормално един младеж да приеме професията на баща си, но дали е било просто въпрос на удобство — за да се запази бизнесът в семейството, — или пък поради някаква семейна предразположеност към определен вид работа? Дали някои хора просто са били родени за ковачи, търговци или готвачи — родени с тази настройка и нагласа, освен удобната възможност?

Явно това не се отнасяше до всички; винаги имаше хора, които напускаха дома, тръгваха да скитат, опитваха едно или друго занимание, съвсем чуждо на семейството. Ако не беше така, вероятно нямаше да има изобретатели и изследователи; все пак като че ли съществуваше известен афинитет към определени кариери в семействата, дори в съвременното, неспокойно време на общодостъпно образование и лесно пътуване.

Но всъщност той се чудеше за Бриана. Като гледаше Клеър, сведената ѝ над бюрото къдрокоса глава, се питаше доколко Бриана е като нея и доколко прилича на мистериозния шотландец — воин, фермер, придворен и господар, — който ѝ беше баща?

Мислите му все още се движеха в тази посока петнайсет минути по-късно, когато Клеър затвори последната папка от купчината си и се облегна назад с въздишка.

— Давам пени, за да науча мислите ти — рече тя и посегна към чашата си.

— Не струват толкова много — отвърна Роджър с усмивка, като се откъсна от размисъла си. — Просто се чудех как хората стават такива, каквито са. Как ти си станала лекар, например?

— Как станах лекар ли? — Тя вдиша парата от чашата с какао, реши, че е твърде горещо, и го остави на бюрото сред пръснатите книги, дневници и издрасканите с молив листа. Усмихна се леко на Роджър и потърка длани, за да разсее топлината от чашата.

— А ти как стана историк?

— Може да се каже по призвание — отвърна той, като се облегна в креслото на Преподобния и махна към насъбралите се хартии и предмети около тях. Погали малкия позлатен пътнически часовник, който стоеше на бюрото — елегантно произведение на занаятчия от осемнайсети век, с миниатюрни камбанки, които звъняха на петнайсет минути, половин час и час.