Диана Габалдон - Каменният кръг

— Чай, ако обичаш — каза Роджър точно когато Бриана рече: — О, какао ще е чудесно! — Фиона, усмихната самодоволно, избута вътре количката, на която имаше не само кана чай, но и кана с какао, както и чиния пресни джинджифилови бисквити с ядки.

Приех чаша чай и седнах на креслото със страниците от дневника на Мелтън. Почеркът от осемнайсети век бе изненадващо четлив въпреки архаичния правопис, и само след минути аз бях в къщата до Лийнах и си представях жуженето на мухите, шаването на натъпканите един до друг войници и силната миризма на кръвта, пропила се в пръстения под.

… за да удовлетворя дълга на честа на моя брат, не можех да постъпя иначе, освен да пощадя живота на Фрейзър. Поради туй не вписах името му в списъка на предателите, екзекутирани до къщата, и се погрижих да му намеря превоз до имението му. Аз самият не изпитвах никаква жал към Фрейзър при тези си действия и все пак не чувствах и вина по отношение на дълга ми към херцога, тъй като ситуацията на Фрейзър, той има голяма рана на крака, която е възпалена и гноясала, прави крайно невероятно оцеляването му по пътя към дома. Все пак честта не ми позволи да постъпя иначе и ще призная, че ми олекна, когато го откараха все още жив от бойното поле, и насочих вниманието си към меланхоличната задача по погребването на труповете на неговите другари. Толкова много смърт видях през тези два дни, че ми тежи — записът свършваше просто така.

Оставих страниците на коляното си и преглътнах с мъка.

Голяма рана… възпалена и гноясала…

Знаех, така както не можеха да разберат Роджър и Бриана, колко сериозна е такава рана, без антибиотици и без никакво медицинско лечение; дори без най-основните билкови компреси, с които разполагаха лечителите в Северна Шотландия по онова време. Колко ли дълго бе продължило пътуването от Калоден до Брох Туарах с каруца? Два дни? Три? Как би могъл да оцелее в такова състояние, при тази нелекувана рана?

— Но е успял — гласът на Бриана прекъсна мислите ми, явно в отговор на нещо подобно, изречено от Роджър. Тя говореше с простичко убеждение, сякаш бе видяла лично всички събития, описани в дневника на Мелтън, и беше сигурна в изхода им. — Върнал се е. Той е бил Кафявата шапка, знам го.

— Кафявата шапка ли? — попита Фиона, докато цъкаше с език над моята чаша с изстинал чай, и погледна назад с изненада. — Чувала съм за Кафявата шапка.

— Така ли? — Роджър я погледна с удивление.

Тя кимна, като най-небрежно изля чая ми в саксията на аспидистрата до камината и ми наля пресен.

— Ами да. Баба ми разказваше тая приказка, често-често.

— Разкажи ни я! — Бриана се наведе напрегнато напред, стиснала с две ръце чашата с какао. — Моля те, Фиона! Каква е приказката?

Фиона изглеждаше леко изненадана да се озове в центъра на толкова много внимание, но сви добродушно рамене.

— Ами тя е просто приказка за един от следовниците на Хубавия принц. След голямото поражение при Калоден сума ти народ бил изклан, но неколцина се спасили. Един от тях избягал в полето и преплувал реката, но червените куртки го подгонили. Той стигнал до една черква, в която имало служба, влязъл вътре и започнал да моли свещеника за милост. Свещеникът и хората го съжалили и той облякъл расото му, затуй, когато червените куртки нахлули след миг, той стоял зад олтара и проповядвал, а водата се стичала от брадата и дрехите му и се събирала на локва в краката му. Англичаните решили, че са се объркали, и тръгнали надолу по пътя, и така той избягал — и всички в черквата казали, че туй е най-хубавата проповед, която са чували! — Фиона се засмя сърдечно, но Бриана беше смръщена, а Роджър изглеждаше объркан.

— Значи той е бил Кафявата шапка? — каза той. — Аз си мислех…

— Ох, не! — отвърна Фиона. — Това не е за Кафявата шапка… просто за друг избягал от Калоден. Той се върнал в имението си, но тъй като сасенаците търсели хората из цялата страна, и се скрил в една пещера за седем години.

Като чу това, Бриана се облегна в стола си с въздишка на облекчение.

— И селяните му го нарекли Кафявата шапка, за да не изричат името му и да не го издадат — прошепна тя.

— Ама ти знаеш приказката? — удиви се Фиона.

— Да, точно тъй.

— А баба ти каза ли какво е станало после с него? — попита Роджър.

— Ами да! — Очите на Фиона се бяха окръглили като бонбончета. — Това е най-хубавата част. Ами имало голям глад след Калоден; хората гладували в долините, прогонени от домовете си през зимата, мъжете били разстрелвани, а къщите — изгаряни. Селяните на Кафявата шапка се справяли малко по-добре, но въпреки това дошъл ден, когато храната свършила и коремите им къркорели от сутрин до вечер — в гората нямало дивеч, нямало зърно на полето, децата умирали в прегръдките на майките си, защото нямали мляко, с което да ги хранят.