Диана Габалдон - Каменният кръг

Той погледна към долината, опитваше се да види чак зад черните борове, които поръбваха далечния склон. И после нагоре, към звездите. Орион бе там, яздеше величествено хоризонта. Плеядите, едва видими на притъмняващото небе. Може би гледаше небето за последно и трябваше да му се наслади. Мислеше за затвора, за решетките, ключалките и дебелите стени, и си спомни Форт Уилям. Затворът Уентуърт. Бастилията. Каменни стени, дебели четири стъпки, които спираха въздуха и светлината. Мръсотия, воня, глад, гробница за живите…

Прогони тези мисли. Беше избрал пътя си и бе доволен от него. Все пак погледна отново към небето, търсеше Телец. Не най-красивото съзвездие, но неговото съзвездие. Роден под знака на бика, упорит и силен. Надяваше се, че е достатъчно силен, за онова, което смяташе да стори.

Сред засилващите се звуци на нощта се чу рязко, пронизително изсвирване. Можеше да е крясък на бекас в езерото, но той разпозна сигнала. Някой идваше по пътеката… приятел.

Беше Мери Макнаб, която бе станала прислужница в Лалиброх след смъртта на съпруга си. Обикновено идваха синът ѝ Роби или Фъргъс, които му носеха храна и новини, но и тя бе идвала няколко пъти.

Носеше кошница, необичайно добре заредена, със студена печена яребица, пресен хляб, няколко стръка зелен лук, шепа ранни череши и манерка с ейл. Джейми огледа това изобилие и вдигна очи с крива усмивка.

— Прощалната вечеря, а?

Тя кимна мълчаливо. Беше дребна жена, тъмната ѝ коса бе силно прошарена, а трудният живот бе оставил дълбоки следи по лицето ѝ. Все пак очите ѝ бяха меки и кафяви, а устните все още пълни и с красива извивка.

Той осъзна, че се взира в устата ѝ, и бързо се извърна отново към кошницата.

— Боже, така ще се натъпча, че няма да мога да помръдна. Има дори кейк! Как успяхте, дами?

Тя сви рамене… не беше много по приказките… и взе кошницата от него, като тръгна да нареди храната на дървената дъска, поставена върху камъни. Сервира за двама. Това не беше нищо необичайно; и друг път беше вечеряла с него, за да му разкаже клюките в околията, докато ядат. И все пак, ако това беше последното му ядене, преди да напусне Лалиброх, той бе изненадан, че нито сестра му, нито момчетата бяха дошли да го споделят с него. Вероятно в къщата имаше посетители, заради които не можеха да излязат незабелязано.

Той любезно ѝ даде знак да се настани първа, преди да седне и да кръстоса крака на твърдия пръстен под.

— Говорихте ли с Джо Фрейзър? Къде ще стане? — попита той, като си взе от яребицата.

Тя му каза подробностите на плана; ще доведат кон преди зазоряване и той ще препусне през тясната долина по пътя към прохода. После ще завие, ще прекоси скалистите подножия на хълмовете и ще слезе надолу, пак към долината, до Фийзихантс Бърн, сякаш се прибира у дома. Англичаните ще го пресрещнат някъде между Струи и Ескадейл, най-вероятно до Мидмайнс; това беше подходящо място за засада, защото долчинката се издигаше стръмно от двете страни, но до поточето имаше горичка, където можеха да се скрият неколцина души.

След вечерята тя прибра всичко в кошницата, като остави достатъчно храна за малка закуска, преди той да потегли на зазоряване. Той очакваше да си тръгне, но тя не го направи. Започна да рови в пукнатината, където той държеше завивките си, разпъна ги спретнато на пода, отметна одеялата и коленичи до сламеника, отпуснала ръце в скута си.

Той се облегна на стената на пещерата, скръстил ръце. Гледаше вбесен темето на сведената ѝ глава.

— О, така значи, а? И кой го измисли? Ти или сестра ми?

— Има ли значение? — Тя беше спокойна, ръцете ѝ лежаха съвсем неподвижни в скута, тъмната ѝ коса бе гладка под кърпата ѝ.

Той поклати глава и се наведе, за да я изправи.

— Не, няма значение, защото няма да стане. Оценявам готовността ти, но…

Целувката ѝ го прекъсна. Устните ѝ бяха толкова меки, колкото изглеждаха. Той я стисна здраво за китките и я отблъсна от себе си.

— Не! Няма нужда и не ща! — Със смущение установи, че тялото му не е съгласно с това изявление, и с още по-голямо смущение видя, че бричовете му, твърде тесни и протрити, показват издутината на това несъгласие съвсем очевидно за всеки, който реши да погледне. Леката усмивка, която изви тези пълни сладки устни, подсказа, че тя е погледнала.

Той се обърна към входа на пещерата и я побутна леко, при което тя отстъпи встрани и посегна зад себе си, за да развърже полата си.

— Не го прави! — възкликна той.