Диана Габалдон - Каменният кръг

Крясъците спряха внезапно и настъпи тишина. Той почти я чуваше — беше като бучене в ушите му. Коленете му поддадоха и той смътно осъзна, че ще припадне. Пред очите му причерня, червеникаво черно, осеяно със звезди и пръски светлина — но дори този мрак не можа да затъмни образа на ръката на Фъргъс, тази малка, сръчна и пъргава ръка на джебчия, която лежеше неподвижна на калната пътека с щедро извърната нагоре длан.

Той чака четирийсет и осем дълги, мъчителни часа, преди Роби Макнаб да дойде и да свирне от пътеката под пещерата.

— Как е той? — попита Джейми без предисловия.

— Госпожа Джени каза, че ще се оправи — отвърна Роби. Младото му лице бе пребледняло и изпито; явно не се беше възстановил от шока след случилото се с приятеля му. — Тя казва, че той няма треска и още няма следа от гниене по… — преглътна шумно — … по чуканчето.

— Значи войниците са го завели в къщата? — Без да чака отговор, той вече слизаше по хълма.

— Да, те всички… май… — Роби замълча, за да откачи ризата си от една шипка, и забърза да настигне работодателя си — … май съжаляваха за стореното. Поне капитанът тъй рече. И даде на госпожа Джени златен суверен… за Фъргъс.

— О, тъй ли? — рече Джейми. — Много щедро. — Не продума отново, докато не стигна до къщата.

Фъргъс лежеше в детската стая, на легло до прозореца. Очите му бяха затворени, когато Джейми влезе, дългите мигли лежаха меко на слабите му бузи. Така, без обичайното оживление, без гримасите и физиономиите, лицето му изглеждаше много различно. Леко кривият нос над дългата подвижна уста му придаваше аристократичен вид, а очертанията на костите под кожата обещаваха това лице някой ден да разцъфти от момчешки чар към безспорна красота.

Джейми се приближи до леглото и тъмните мигли веднага се вдигнаха.

— Милорд — каза Фъргъс, слаба усмивка възстанови познатите контури на лицето му. — В безопасност ли сте?

— Господи, момче, съжалявам. — Джейми коленичи до леглото. Не можеше да се накара да погледне към тънката ръка, която лежеше на завивката, крехката превързана китка свършваше внезапно, но той се насили да стисне Фъргъс за раменете в знак на поздрав и разроши нежно тъмната му коса.

— Много ли боли?

— Не, милорд — отвърна Фъргъс. Внезапно издайническо потрепване от болка прекоси чертите му и той се ухили безсрамно. — Е, не толкова много. А и мадам беше много щедра с уискито.

На масичката до него имаше пълна чаша, но от нея липсваше съвсем малко течност. Фъргъс, свикнал на френско вино, не обичаше особено уиски.

— Съжалявам — каза пак Джейми. Нямаше какво друго да каже. Нищо не можеше да каже, защото гърлото му се сви. Погледна бързо надолу, защото знаеше, че Фъргъс ще се разстрои, ако го види да плаче.

— О, милорд, не се тревожете толкова. — В гласа му се долавяше нотка от старата дяволитост. — Аз извадих късмет.

Джейми преглътна с мъка, преди да отговори:

— Тъй е, жив си — и слава на Бога!

— И не само това, милорд! — Джейми вдигна очи и го видя да се усмихва, макар да беше много блед. — Помните ли какво се разбрахме, милорд?

— Какво?

— Когато ме взехте на работа в Париж. Тогава ми казахте, че ако ме арестуват и екзекутират, вие ще давате меси за душата ми цяла година. — Здравата му ръка потрепна към очукания зеленикав медальон, който висеше на шията му — свети Дисмас, покровителя на крадците. — Но ако изгубя ухо или ръка, докато работя за вас…

— Ще те издържам до края на живота ти. — Джейми не знаеше да се смее ли, или да плаче, и затова се задоволи с потупване по ръката му, която сега лежеше кротко на завивката. — Да, помня. Можеш да си сигурен, че ще изпълня обещанието си.

— О, аз винаги съм ви вярвал, милорд — увери го Фъргъс. Явно се изморяваше; бледите му бузи бяха станали още по-бели и рошавата черна коса падна пак на възглавницата. — Аз съм такъв късметлия — промърмори той още усмихнат. — Защото само с един удар си спечелих доживотна издръжка, нали?

Джени го чакаше, когато той излезе от стаята на Фъргъс.

— Ела до скривалището на свещеника с мен — каза той, като я хвана за лакътя. — Трябва да поговорим, а аз не бива да оставам дълго тук.

Тя го последва без коментар по каменния заден коридор, който разделяше кухнята от килера. Сред плочите на пода имаше дървен панел, в който бяха пробити дупки и изглеждаше зазидан. На теория през него влизаше въздух в избата долу и ако някой подозрителен решеше да провери, щеше да види, че избата, в която се влизаше от вкопана врата отвън, наистина има такъв панел на тавана.