Диана Габалдон - Каменният кръг

Вратата на стаята се отвори с трясък само след миг и вътре нахлу мъж с червена куртка и заострена шапка, който бе извадил сабята си. Капитанът на драгуните спря и огледа бързо стаята, накрая погледна към дребната фигура в леглото.

— Госпожа Мъри? — попита той.

Джени се опита да се надигне.

— Аз съм. И кой дявол ви докара в къщата ми? — попита тя. Лицето ѝ беше бледо и лъщеше от пот, а ръцете ѝ трепереха, но тя бе вирнала брадичка и гледаше дръзко мъжа. — Махайте се!

Без да ѝ обръща внимание, той прекоси стаята до прозореца; Джейми видя как силуета му изчезва зад ръба на гардероба, после се появи отново, обърна се и заговори на Джени.

— Един от съгледвачите ми докладва, че е чул изстрел около къщата неотдавна. Къде са мъжете?

— Няма мъже. — Треперещите ѝ ръце не можеха вече да я удържат и Джейми видя как сестра му се отпуска назад върху възглавниците. — Отведохте вече съпруга ми — най-големият ми син е едва на десет. — Тя не спомена Роби и Фъргъс; момчетата на тяхната възраст бяха достатъчно големи, за да бъдат третирани — или тормозени — като мъже, ако капитанът решеше. С малко късмет вероятно си бяха плюли на петите още щом бяха видели англичаните.

Капитанът беше груб мъж на средна възраст, който явно не се доверяваше лесно.

— Да държиш оръжие в този край е сериозно престъпление — рече и се обърна към войника, който бе влязъл в стаята след него. — Претърси къщата, Дженкинс.

Трябваше да повиши глас, защото от стълбището се чуваше някаква суматоха. Когато Дженкинс се обърна да излезе от стаята, госпожа Инес, акушерката, връхлетя покрай него, макар че той се опитваше да ѝ препречи пътя.

— Оставете горката жена на мира! — изпищя тя и се обърна към капитана, стиснала юмруци. Гласът ѝ трепереше, а косата ѝ се спускаше от забрадката. — Махайте се, проклетници! Оставете я на мира!

— Аз не тормозя господарката ти — започна капитанът с раздразнение, очевидно сметнал госпожа Инес за една от прислужниците. — Аз просто…

— Тя роди едва преди час! Срамота е дори да я гледате така, камо ли…

— Родила ли? — изостри се гласът на капитана и той погледна с внезапен интерес към леглото. — Родихте ли, госпожо Мъри? Къде е детето?

Въпросното дете се размърда в пелените си заради здравата прегръдка на ужасения си чичо.

От дълбините на гардероба той видя лицето на сестра си, бяло чак до устните и сковано като камък.

— Детето е мъртво — рече тя.

Акушерката зина от ужас, но за щастие капитанът бе насочил вниманието си към Джени.

— О… — рече той бавно. — А беше ли…

— Мамо! — чу се измъчен вик от прага, когато Малкия Джейми се освободи от ръцете на войника и се хвърли към майка си. — Мамо, бебето мъртво ли е? Не, не! — Ридаещ, той се отпусна на колене и зарови глава в завивките.

Сякаш да опровергае брат си, бебето Иън оповести присъствието си, като започна да рита много енергично ребрата на чичо си и да издава тихо сумтене, което за щастие остана незабелязано в суматохата отвън.

Джени се опитваше да успокои Младия Джейми, госпожа Инес безуспешно се мъчеше да го изправи на крака, но той стискаше с всички сили ръкава на майка си, а капитанът напразно се опитваше да надвика воя му — и над всичко това из къщата кънтяха приглушеният тропот на ботуши и викове.

Джейми си помисли, че капитанът ги пита къде се намира тялото на бебето. Стисна въпросното тяло още по-силно и го залюля, за да предотврати евентуален рев от негова страна. С другата ръка посегна към дръжката на кинжала си, но напразно; съмняваше, че щеше да има полза дори ако прережеше собственото си гърло, ако отвореха гардероба.

Бебето Иън изсумтя недоволно и с това показа, че не му харесва друсането. Джейми вече виждаше къщата в пламъци, а всичките ѝ обитатели изклани, затова сумтенето му прозвуча силно като скръбния вой на по-големия му племенник.

— Ти си виновен! — Младия Джейми се изправи с мокро от сълзите, подуто и гневно лице, и тръгна към капитана. Къдравата му чернокоса глава се сведе като на малък овен. — Ти уби брат ми, мръсен англичанино!

Капитанът бе стъписан от внезапната атака и дори направи крачка назад, примигвайки към момчето.

— Не, момче, грешиш. Аз само…

— Мръсник! Гаден чеп! А мхик ан диабоил! — Вече напълно обезумял, Младият Джейми преследваше капитана, крещеше всички най-гадни обиди, които бе чувал през живота си, на келтски и на английски.

Бебето Иън изхленчи в ухото на големия Джейми. Това доста приличаше на прелюдия към гръмогласен писък и в паниката си Джейми пусна кинжала и пъхна палец в меката влажна уста, от която излизаха звуците. Голите венци на бебето стиснаха палеца му така яростно, че той едва не извика.