Диана Габалдон - Каменният кръг

— Аха, но ако бях на мястото на Самюъл Кетрик, щях да взема вдовицата Мъри — каза Джейми, — а не вдовицата Кирби.

— Пеги Мъри вече е уредена — увери го сестра му. — Ще се жени за Дънкан Гибънс през пролетта.

— Дънкан не си губи времето — рече той, леко изненадан. После му хрумна нещо и се ухили. — Те познават ли се изобщо?

— Не — усмихна се сестра му. После усмивката избледня, заменена от замислено изражение. — Освен ако ти нямаш нещо на ум за Пеги?

— Аз? — Джейми бе така стъписан, сякаш тя внезапно бе предположила, че той може да иска да скочи от прозореца на втория етаж.

— Тя е само на двайсет и пет — продължи Джени. — Достатъчно млада е да роди още деца и е добра майка.

— Ти колко уиски изпи? — Брат ѝ се наведе напред и се престори, че оглежда нивото на уискито в гарафата, като придържаше главичката на бебето с една ръка. Изправи се и изгледа сестра си с леко раздразнение.

— Аз живея като животно в пещера, пък ти искаш да взема жена? — Внезапно се почувства кух отвътре. За да не разбере Джени колко са го разстроили думите ѝ, стана и тръгна из стаята, като съвсем ненужно припяваше тихо на вързопчето в ръцете си.

— Откога не си лягал с жена, Джейми? — попита разговорливо сестра му зад него. Шокиран, той се обърна рязко и я изгледа.

— Бива ли да се задава такъв въпрос на един мъж?

— Не си лягал с ни една от момите от Лалиброх до Брох Морда — продължи тя, без да му обръща внимание. — Поне аз не съм чула. Нито пък с вдовиците, нали? — Замълча деликатно.

— Много добре знаеш, че не съм — сопна се той. Усети как бузите му се изчервяват от раздразнение.

— Защо? — попита направо сестра му.

— Защо ли? — Втренчи се в нея с леко отворена уста. — Ти да не си изгуби ума? За какъв ме мислиш, за мъж, дето ще се промъква от къща в къща, за да ляга с всяка жена, която не го прогони с каиша?

— Няма да те прогонят. Ти си хубав мъж, Джейми — усмихна се Джени почти тъжно. — Ти не би се възползвал от никоя жена. Първо ще се ожениш за нея, нали?

— Не! — рече той разпалено. Бебето потрепна и изсумтя в съня си, и той го прехвърли механично на другото си рамо, започна да го гали и да се взира яростно в сестра си. — Не ща да се женя отново, тъй че не смей да ме сватосваш, Джени Мъри! Няма да стане, чуваш ли?

— О, чух те — рече тя невъзмутимо. Надигна се на възглавницата, за да може да го гледа в очите. — Ще живееш като монах до края на дните си? Ще идеш в гроба без син, който да те погребе и да почита името ти?

— Ти си гледай твоята работа, по дяволите! — Сърцето му бумтеше. Обърна ѝ гръб и тръгна към прозореца, където се втренчи невиждащ някъде отвъд конюшнята.

— Знам, че скърбиш за Клеър. — Гласът ѝ беше съвсем тих. — Мислиш ли, че аз ще мога да забравя Иън, ако не се върне? Но е време да продължиш напред, Джейми. Нали не мислиш, че Клеър би искала да живееш сам цял живот, без да има кой да те утеши и да ти роди деца?

Той не отговори дълго време, просто стоеше и усещаше топлината на малката, покрита с пух главичка до врата си. Виждаше неясния си образ в замъгленото стъкло, висок, мръсен, раздърпан мъж и бялото вързопче странно наместено под мрачното му лице.

— Тя носеше дете — каза той най-сетне, говореше на отражението си. — Когато… когато я загубих. — Как иначе да го каже? Нямаше как да обясни на сестра си къде е Клеър… или поне къде се надяваше, че е отишла. И че не може да помисли за друга жена, защото се надява, че тя е още жива, макар и завинаги загубена за него.

Джени дълго не отговори, накрая рече тихо:

— Затова ли дойде днес?

Той въздъхна и се обърна към нея, като облегна глава на студеното стъкло. Сестра му лежеше по гръб, тъмната ѝ коса бе пръсната по възглавницата, а погледът ѝ беше омекнал.

— Да, може би — рече той. — Не можах да помогна на жена си; сигурно съм си мислел, че мога да помогна поне на теб. Не че успях — добави с горчивина. — И за теб бях така безполезен, както и за нея.

Джени протегна ръка към него, изглеждаше разстроена.

— Джейми, мо крид [4] Сърцето ми (келтски). — Б.пр. — рече тя, но спря, очите ѝ се отвориха широко, защо се чу силен трясък и викове от къщата долу.

— Света Богородице! — рече тя и пребледня още повече. — Англичаните!

— Господи! — Това бе колкото възклицание, толкова и молитва. Той се озърна бързо към прозореца, преценявайки възможностите да се скрие или да избяга. По стълбите вече се чуваше тропот на ботуши.

— Гардеробът, Джейми! — прошепна трескаво Джени. И без колебание, той влезе в гардероба и го затвори.