Диана Габалдон - Каменният кръг

— И как ще ме спреш? — попита тя, прекрачи свляклата се пола и я сгъна спретнато на едно столче. Тънките ѝ пръсти посегнаха към вървите на корсажа.

— Щом ти не щеш да си идеш, аз излизам — отвърна решително той. Завъртя се и тръгна към изхода на пещерата, но гласът ѝ го настигна.

— Милорд!

Той спря, но не се обърна.

— Не е редно да ме наричаш така.

— Лалиброх е твой, и ще е твой, докато си жив. А щом си негов господар и аз ще те наричам тъй.

— Не е мой. Имението принадлежи на Младия Джейми.

— Не Младия Джейми те прави такъв — отвърна тя решително. — Не сестра ти ме помоли да направя това. Обърни се.

Той се обърна неохотно. Тя стоеше боса, само по риза, със спусната по раменете коса. Беше слаба, като всички напоследък, но гърдите ѝ бяха по-големи, отколкото той си мислеше, и зърната им личаха през тънката тъкан. Ризата бе протрита като останалите ѝ дрехи, разнищена по ръба и раменете, почти прозрачна на места. Той затвори очи.

Усети лек допир по ръката си и си наложи да остане неподвижен.

— Знам какво си мислиш — рече тя. — Защото съм те виждала с твоята дама и знам как беше между вас. Аз никога не съм го имала — добави с по-тих глас, — и с двамата ми мъже. Но мога да позная истинската любов и не искам да си мислиш, че я предаваш.

Докосването ѝ, леко като перце, се премести на бузата му и загрубелият от работа палец проследи вдлъбнатинката от носа до устата.

— Аз искам — рече тя тихо — да ти дам нещо друго. Нещо сигур по-малко, но ще ти е от полза; нещо, което ще те държи цял. Сестра ти и децата не могат да ти го дадат… но аз мога. — Той чу как тя си поема дъх и допирът ѝ изчезна от лицето му.

— Ти ми даде дом, живот и сина ми. Няма ли да ми позволиш да ти дам нещо толкоз малко в замяна?

Той усети как сълзите жилят клепачите му. Лекият допир мина по лицето му, попи влагата от очите му и приглади рошавата му коса. Той вдигна ръце, бавно, и посегна към нея. Тя пристъпи в прегръдката му така спокойно и простичко, сякаш нареждаше трапеза или постилаше легло.

— Аз… не съм го правил от много време — рече той, внезапно смутен.

— Аз също — отвърна тя с лека усмивка. — Но ще си спомним как се прави.

Инвърнес

25 май, 1968 г.

Пликът от Линклатър пристигна със сутрешната поща.

— Вижте колко е дебел! — възкликна Бриана. — Изпратил е нещо! — Връхчето на носа ѝ бе порозовяло от вълнение.

— Така изглежда — каза Роджър. Външно беше спокоен, но виждах как пулсът му бие във вдлъбнатинката на шията му. Той взе дебелия кафяв плик и го подържа за момент, претегляше тежестта му. После разкъса небрежно капачето с палец и извади фотокопирани страници.

Придружаващото писмо, на дебела университетска хартия, изпадна от плика. Грабнах го от пода и го прочетох, гласът ми леко трепереше.

— Скъпи доктор Уейкфийлд — започнах аз. — Изпращам това в отговор на вашето запитване относно екзекуцията на якобитските офицери от войниците на херцог Къмбърланд след Битката при Калоден. Основният източник, който се цитира в моята книга, която споменавате, беше личният дневник на някой си лорд Мелтън, който командвал пехотен полк от армията на Къмбърланд по времето на Калоден. Прилагам фотокопия на съответните страници от дневника; както ще видите, историята на оцелелия, някой си Джеймс Фрейзър, е странна и трогателна. Фрейзър не е важна историческа личност и не беше фокус на моето проучване, но често съм си мислел дали да не го проуча по-задълбочено, с надеждата да открия каква е била съдбата му. Ако установите, че е стигнал до имението си, ще съм много щастлив да ме информирате. Винаги съм се надявал, че е успял, макар че неговата ситуация, както е описана от Мелтън, прави тази възможност доста невероятна. Искрено ваш, Ерик Линклатър.

Писмото затрепери в ръката ми и аз го оставих много внимателно на бюрото.

— Невероятна, а? — каза Бриана, застанала на пръсти, за да вижда над рамото на Роджър. — Ха! Той наистина е успял, знаем, че е успял!

— Мислим, че е успял — поправи я Роджър, но това бе просто предпазливостта на учения; усмивката му бе широка като тази на Бриана.

— Ще пиете ли чай или какао в единайсет? — надникна къдравата тъмнокоса глава на Фиона в кабинета, прекъсвайки вълнението ни. — Има пресни джинджифилови бисквити с ядки, току-що изпечени. — Ароматът на джинджифил влезе в кабинета с нея, лъхайки изкусително от престилката ѝ.