Диана Габалдон - Каменният кръг

— Но Клеър… — В очите му се четеше някакво предупреждение, докато потупваше с пръсти по корицата на книгата. — Те са си платили за това.

— Зная. — Вече се чувствах някак откъсната, сякаш го гледах от много далече; и виждах всичко много ясно с вътрешното си зрение; Франк, хубав, строен и малко изморен, вече красиво посивяващ по слепоочията. Аз, с торбестите хирургически панталони, с провиснала коса, предницата на ризата ми е смачкана и на петна от сълзите на Бриана.

Помълчахме малко, ръката ми още лежеше в неговата. Виждах мистериозните ѝ линии и долини, ясни като пътна карта — но път към коя неизвестна цел?

Преди години ми бяха гледали на ръка, една стара шотландка, на име Греъм — бабата на Фиона. „Линиите на ръката ти се променят, когато се променяш и ти — каза ми тя. — Не говорят толкова за съдба по рождение, а за съдбата, която сама си ковеш.“

И каква съдба си бях изковала, каква съдба си ковях? Бях пълен провал, ето какво. Нито добра майка, нито добра съпруга, нито добър лекар. Провал. Преди си мислех, че съм цяла — мислех си, че съм способна да обичам мъж, да отгледам дете, да лекувам болните, — и знаех, че всичко това са естествени части от мен, а не някакви трудни, проблемни фрагменти, на които се бе разпаднал сега животът ми. Но това беше в миналото, мъжът, когото обичах, бе Джейми, и тогава, за известно време, бях част от нещо по-велико от самата мен.

— Аз ще вземам Бри.

Бях така потънала в нещастните си мисли, че за миг не осъзнах думите на Франк, и се втренчих тъпо в него.

— Какво каза?

— Казах — повтори той търпеливо, — че ще вземам Бри. Тя може да идва в университета след училище и да си играе в кабинета ми, докато съм готов да се приберем.

Потърках носа си.

— Мислех си, че смяташ за неподходящо преподавателите да водят децата си на работа. — Той беше доста критичен към госпожа Кланси, една от секретарките, която бе водила внука си на работа в продължение на месец, защото майка му беше болна.

Той сви рамене, изглеждаше смутен.

— Е, обстоятелствата го налагат. А и няма голяма вероятност Бриана да започне да тича наред-назад по коридорите и да разлива мастило като Барт Кланси.

— Не бих се обзаложила на това — казах лукаво. — Но наистина ли ще го направиш? — Някакво крехко чувство растеше в свития ми стомах; предпазливо, изпълнено с неверие облекчение. Може и да не вярвах на Франк, че ще ми бъде верен — всъщност знаех, че не е, — но можех да му се доверя напълно, че ще се грижи за Бри.

Внезапно тревогата изчезна. Нямаше нужда да бързам към дома след болницата, изпълнена със страх, защото съм закъсняла, и ужаса, че ще я намеря свита в стаята си, и сърдита, защото не е харесала новата гледачка. Тя обичаше Франк; знаех, че ще е възхитена от мисълта, че ще ходи в кабинета му всеки ден.

— Защо? — попитах направо. — Ти все пак не си особено запален по намерението ми да стана лекар… знам го.

— Не — рече той замислено. — Не е заради това. Но мисля, че няма начин да те спра… вероятно ще е най-добре да ти помогна, за да има най-малко вреда за Бриана. — Чертите му леко се сковаха и той се извърна.

— Ако някога е чувствал, че има някаква съдба — нещо, за което е призван да стори — според него това беше Бриана — рече Клеър. Разбърка какаото си замислено. — Защо те интересува, Роджър? — попита тя внезапно. — Защо ме попита?

Той не отговори веднага, бавно отпи от какаото. То беше гъсто и тъмно, направено с прясна сметана и щипка кафява захар. Фиона, вечният реалист, само бе погледнала Бриана и се отказа от опитите си да примами Роджър към олтара чрез гозбите си, но тя беше готвачка така, както Клеър бе лекар; родена за това и неспособна да не прилага уменията си.

— Защото съм историк вероятно — отвърна той накрая. Гледаше я над ръба на чашата. — Имам нужда да знам. Какво всъщност правят хората и защо го правят.

— И мислиш, че мога да ти кажа това? — Тя го погледна остро. — Или че го знам?

Той кимна, отпивайки.

— Знаеш го по-добре от повечето хора. Повечето от историческите извори нямат твоята… — замълча и се усмихна — … твоята перспектива, така да го наречем.

Напрежението внезапно се разсея. Тя се засмя и взе чашата си.

— Нека така го наречем.

— Освен това — продължи той, като я гледаше внимателно — ти си много откровена. Не мисля, че би могла да излъжеш, дори да искаш.

Тя пак го погледна остро и се изсмя сухо.