Диана Габалдон - Каменният кръг

Злощастна сърдечна афера! Той се усмихна мрачно, потапяйки перото си мастилницата. Вероятно Хал бе проявил много по-голяма прозорливост в това описание, отколкото предполагаше. А и всичките му афери бяха злощастни след смъртта на Хектор при Калоден.

С мисълта за Калоден го споходи и мисълта за Фрейзър; която бе избягвал целия ден. Погледна от попивателната към папката, в която беше списъкът със затворниците, и прехапа устна. Изкушаваше се да я отвори и да потърси името му, но какъв смисъл имаше? Вероятно сред планинците имаше мнозина с името Джеймс Фрейзър, но само един бе известен като Червения Джейми.

Усети как се изчервява от залялата го топла вълна, но не заради близостта на огъня. Въпреки това стана и отиде до прозореца, пое дълбоко дъх, сякаш студеното течение можеше да го пречисти от спомена.

— Извинете, сър, но да ви затоплим ли вече постелята? — шотландската реч зад него го стресна и той се извърна, за да види как рошавата глава на затворника, назначен да се грижи за покоите му, наднича от вратата към спалнята му.

— О! Да. Благодаря… Макдонъл? — попита той.

— Маккей, милорд — поправи го мъжът без негодувание и главата му изчезна.

Грей въздъхна. Нищо не можеше да стори тази нощ. Върна се при писалището и събра папките, за да ги прибере. Назъбената форма, която бе начертал на попивателната, приличаше на един от боздуганите с шипове, с които древните рицари бяха разбивали главите на враговете си. Имаше чувството, че е погълнал такъв боздуган, макар че вероятно бе само лошо храносмилане, причинено от недосвареното овнешко.

Поклати глава, придърпа писмото към себе си и го подписа набързо.

С обич, ваш предан син, Джон У. Грей. Посипа подписа с пясък, после запечата писмото с пръстена си и го остави настрани, за да бъде изпратено сутринта.

Стана и се поколеба, взирайки се в сенчестите ъгли на кабината. Той беше голям, студен и гол, в него нямаше почти нищо, освен огромното писалище и два стола. Потрепери; слабото сияние на торфа в огнището не можеше да стопли огромното пространство, особено при влажния мразовит въздух, който влизаше през прозореца.

Погледна отново към списъка на затворниците. После се наведе, отвори долното чекмедже на писалището и извади оттам кафявата стъклена бутилка. Угаси свещта и тръгна към леглото си на слабото сияние от огнището.

Смесеният ефект на изтощението и уискито трябваше да го приспи веднага, но сънят не се спускаше, кръжеше над леглото му като прилеп, но така и не кацаше. Всеки път когато усещаше, че потъва в сънища, пред очите му изникваше гората на Карярик и отново се оказваше буден и изпотен, с лудо биещо в ушите му сърце.

Тогава беше на шестнайсет, крайно развълнуван от първата си кампания. Още не беше получил назначение, но брат му Хал го бе взел в полка си, за да усети вкуса на войниклъка.

Лагеруваха близо до една мрачна шотландска гора, по пътя към Престънпанс, за да се присъединят към генерал Коуп, и Джон бе твърде неспокоен, за да заспи. Какво ли щеше да представлява битката? Коуп беше велик генерал, всички приятели на Хал го твърдяха, но мъжете около огньовете разказваха страховити истории за яростните планинци и техните окървавени мечове. Дали щеше да има куража да се изправи пред страховитата им атака?

Не можеше да се накара да сподели страховете си дори с Хектор. Хектор го обичаше, но той беше на двайсет, висок, мускулест и безстрашен, с чин лейтенант и смайващи истории за сражения във Франция.

Не знаеше, дори сега, дали го направи, защото искаше да подражава на Хектор, или да го впечатли. Така или иначе, когато видя планинеца в гората и го разпозна от обявленията като прочутия Червен Джейми Фрейзър, бе решен да го убие или да го залови.

Мисълта да се върне в лагера за помощ наистина му хрумна, но мъжът беше сам — или поне Джон така си мислеше — и явно не подозираше нищо, седеше кротко на един дънер и ядеше хляб.

И затова той измъкна ножа от колана си и пропълзя тихо през гората към сияещата червена глава, дръжката се хлъзгаше в дланта му, а умът му бе изпълнен с видения на слава и похвали от Хектор.

Замахна бързо с ножа, уви здраво ръка около врата на шотландеца, за да го задуши, и тогава…

Лорд Джон Грей се завъртя в леглото, пламнал от спомена. Тогава паднаха назад и се затъркаляха по сухите дъбови листа, посягаха към ножа, мятаха се и се бореха — за живота си, както си помисли тогава.

Отначало шотландецът беше под него, после се извъртя някак си отгоре. Веднъж беше докосвал голяма змия, питон, който приятел на чичо му бе донесъл от Индия, и това беше същото — Фрейзър бе гъвкав, хлъзгав и ужасно силен, движеше се като спирала от мускули, никога там, където очакваш да бъде.