Диана Габалдон - Каменният кръг

Тъмничарите идваха през дъжда откъм кухненското крило; процесия от малки колички, натоварени с храна за затворниците; огромни казани с вдигаща пара овесена каша и кошници с хляб, покрити с кърпи заради дъжда. Поне горките нещастници щяха да имат топла храна след цял ден работа в каменната кариера мокри до кости.

Хрумна му нещо, когато се извърна от прозореца.

— В килиите има ли много плъхове? — попита той Маккей.

— О, да сър, страшно много — отвърна затворникът, като забърза за последно прага. — Да кажа на готвачката да ви приготви нов поднос?

— Ако обичаш — отвърна Грей. — И после, господин Маккей, погрижи се всяка килия да си има котка.

Маккей като че ли не беше особено убеден в това. Грей спря, докато събираше документите си.

— Нещо не е наред ли, Маккей?

— Не, сър — отвърна бавно Маккей. — Само че кафявите проклетници ядат хлебарките. И моите уважения, сър, но не мисля, че мъжете ще искат котка да им изяде всичките плъхове.

Грей се втренчи в него, леко му се гадеше.

— Затворниците ядат плъховете? — попита той, като съвсем ясно си припомни острите жълти зъби, които гризяха сливовия кейк.

— Само когато извадят късмет да хванат някой, сър — рече Маккей. — Сигурно котките все пак ще са от полза. Още тази нощ ли да ги намеря, сър?

Решимостта на Джон Грей по отношение на Джеймс Фрейзър издържа две седмици. После пристигна вестоносец от село Ардсмюир с новина, която промени всичко.

— Още ли е жив? — попита го рязко Грей. Мъжът, един от селяните, които работеха в затвора, кимна.

— Видях го с очите си, сър, когато го донесоха. Сега е в „Липата“ и се грижат за него… но не ми се струва, че туй ще му е достатъчно, сър, ако ме разбирате. — Вдигна многозначително вежда.

— Разбирам те — отвърна Грей. — Благодаря, господин…

— Алисън, сър. Руфъс Алисън. Ваш покорен слуга, сър. — Мъжът прие предложения шилинг, поклони се, стиснал шапката си под мишница, и си тръгна.

Грей седеше зад писалището си и се взираше в оловното небе. Слънцето почти не бе изгрявало от деня на пристигането му. Той почукваше с перото си, без да го е грижа за вредата, която нанася на подострения му връх.

Споменаването на злато бе достатъчно всеки да наостри уши, особено той.

Тази сутрин бяха открили мъж, който бродел из мочурището близо до селото. Дрехите му били подгизнали, но от морска вода, и не бил на себе си от треска.

Не спирал да говори, през повечето време несвързано, и спасителите му не успели да разберат нищо. Мъжът изглеждал шотландец и все пак говорел на неразбираема смесица от френски и келтски, осеяна тук-там с по някоя английска дума. И една от тези думи била „злато“.

Комбинацията от шотландец, злато и френски език, особено в тази част на страната, можеше да събуди само една мисъл у всички, които се бяха сражавали през последните дни на якобитското въстание. Златото на французина. Цяло съкровище в златни кюлчета бе скрито от армията на планинците при последните отстъпления на Север, преди окончателното поражение при Калоден. Други твърдяха, че златото така и не стигнало до Чарлс Стюарт, а било оставено на съхранение в една пещера близо до мястото, където той слязъл на северозападния бряг.

Някои казваха, че тайната на скривалището е изгубена, пазителите ѝ загинали при Калоден. Други твърдяха, че скривалището още е известно, но се пази в строга тайна от членовете на едно-единствено семейство планинци. Каквато и да бе истината, златото така и не бе намерено. Все още.

Френски и келтски. Грей говореше прилично френски, защото няколко години бе служил зад граница, но нито той, нито някой от офицерите му говореше варварския келтски, освен няколкото думи, които сержант Грисъм бе научил като дете от шотландската си бавачка.

Той не можеше да се довери на човек от селото; не и ако имаше някаква истина в тези приказки. Златото на французина! Отвъд стойността му като съкровище — което принадлежеше така или иначе на Короната — златото имаше и значителна лична стойност за Джон Уилям Грей. Откриването на това почти митично съкровище щеше да е неговият пропуск за напускането на Ардсмюир — и завръщането му в Лондон и цивилизацията. И най-черната немилост щеше веднага да бъде забравена под сиянието на злато.

Той захапа края на затъпеното перо, като усети как то изпука между зъбите му.

Проклятие. Не, не можеше да е селянин, нито някой от офицерите. Затворник тогава. Да, можеше да използва затворник, без да рискува, защото той нямаше да може да използва информацията за собствени цели.