Диана Габалдон - Каменният кръг

Проклятие! Всички затворници говореха келтски, много знаеха и малко английски — но само един знаеше френски. Той е образован човек , гласът на Куори изкънтя в главата му.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — измърмори Грей. Не можеше да се сдържи. Алисън бе казал, че човекът е много болен; нямаше време да търси други варианти. Изплю парче от перото.

— Брейм! — изкрещя. Стреснатият ефрейтор надникна в кабинета.

— Да, сър?

— Доведи ми затворник на име Джеймс Фрейзър. Веднага.

Директорът стоеше зад писалището си, наведен над него, сякаш то наистина беше укрепление, на каквото приличаше. Ръцете му бяха влажни върху гладкото дърво и бялата риза на униформата му стягаше на врата.

Сърцето му подскочи лудо, щом вратата се отвори. Шотландецът влезе, оковите му подрънкваха леко, и застана пред писалището. Всички свещи бяха запалени и в кабинета бе светло като в ден, макар че навън вече се смрачаваше.

Беше виждал Фрейзър няколко пъти, разбира се, стоеше на двора с останалите затворници, червенокос, извисяващ се почти над всички, но никога достатъчно близо, за да разгледа ясно лицето му.

Изглеждаше променен. Беше едновременно шок и облекчение — от толкова време виждаше онова гладко избръснато лице в паметта си, мрачно заплашително или озарено от подигравателен смях. Този мъж имаше къса брада, а лицето му бе спокойно и предпазливо, и макар че тъмносините очи си бяха същите, не показваха, че го е разпознал. Затворникът стоеше кротко пред писалището и чакаше.

Грей се прокашля. Сърцето му все още препускаше, но поне вече можеше да говори спокойно.

— Господин Фрейзър, благодаря, че дойдохте.

Шотландецът сведе любезно глава, но не отговори, че не е имал никакъв избор; очите му го изрекоха.

— Без съмнение се чудите защо ви повиках — каза Грей. Звучеше отвратително помпозно дори в собствените си уши, но не можеше да се спре. — Възникна ситуация, в която ще ми е нужна вашата помощ.

— Каква е тя, майоре? — Гласът бе същият — дълбок и прецизен, белязан от мекото гърлено произношение на планинците.

Той пое дълбоко дъх и се вкопчи в писалището. Предпочиташе всичко друго, пред това да моли за помощ точно този човек, но нямаше никакъв избор. Фрейзър бе единственият му вариант.

— Открили са един мъж да броди из тресавището близо до брега — каза той внимателно. — Изглежда е сериозно болен и говори неразбираемо. Обаче… свързани с него обстоятелства… представляват значителен интерес за Короната. Трябва да говоря с него и да разбера възможно най-много за самоличността му и за онова, за което говори.

Замълча, но Фрейзър просто стоеше и чакаше.

— За нещастие — каза Грей, поемайки си отново дъх — въпросният мъж е говорил на смесица от келтски и френски, само с по някоя английска дума.

Една от червеникавите вежди на шотландеца помръдна. Лицето му не се промени по никакъв начин, но беше ясно, че схваща добре ситуацията.

— Разбирам, майоре. — Тихият му глас бе изпълнен с ирония. — И бихте искали да ви съдействам, като превеждам онова, което този човек ще каже.

Грей не можеше да заговори, затова просто кимна рязко.

— Страхувам се, че трябва да откажа, майоре — отговори уважително Фрейзър, но с блясък в очите, който никак не беше уважителен. Ръката на Грей стисна здраво месинговия нож за писма на попивателната.

— Отказвате? — попита той. Стисна още по-силно ножа, за да овладее гласа си. — Може ли да попитам защо, господин Фрейзър?

— Аз съм затворник, майоре — отвърна любезно шотландецът. — Не съм преводач.

— Вашата помощ ще бъде… високо оценена — каза Грей, в опит да изпълни думите си със значение, без да предложи открито подкуп. — В противен случай — рече по-твърдо — отказът от такава съвсем законна помощ…

— Не е законно нито да ме принуждавате да ви съдействам, нито да ме заплашвате, майоре. — Гласът на Фрейзър беше много по-твърд от неговия.

— Не ви заплашвам! — Острието на ножа за писма се вряза в дланта му и той се насили да отпусне хватката си.

— Така ли? Е, радвам се да го чуя. — Фрейзър се обърна към вратата. — В такъв случай, майоре, ще ви пожелая лека нощ.

Грей би дал всичко просто да го остави да се махне от очите му. Но за нещастие дългът зовеше.

— Господин Фрейзър! — Шотландецът спря на няколко крачки от вратата, но не се обърна.

Грей пое дълбоко дъх и се овладя.

— Ако изпълните молбата ми, ще сваля оковите ви.

Фрейзър стоеше напълно неподвижен. Колкото и млад и неопитен да беше, Грей не беше ненаблюдателен. Нито пък не можеше да преценява хората. Сега видя как затворникът вдигна глава, видя напрежението в раменете му и почувства как тревогата, която го стягаше, откакто научи за странника, леко отслабва.