Диана Габалдон - Каменният кръг

Грей бе повален позорно по лице върху листата, китката му бе изкривена болезнено на гърба. Беше ужасѐн, сигурен, че ще го посекат, започна да усуква с всички сили извитата си ръка и костта се счупи, червено-черна болка избухна в главата му и за миг изгуби съзнание.

Дойде на себе си след няколко мига, опрян на едно дърво, пред кръг от страховити планинци с карирани наметала. Сред тях стоеше Червения Джейми Фрейзър… и жената.

Грей стисна зъби. Проклета жена! Ако не беше тя — е, бог знае какво щеше да се случи. А онова, което се случи, бе, че тя заговори. Беше англичанка, и то дама, ако се съди по речта ѝ, и той — идиотът! — веднага реши, че е пленница на злите шотландци, без съмнение отвлечена, за да се развличат с нея. Всички казваха, че планинците изнасилват при всяка възможност и с голямо удоволствие обезчестяват англичанките; откъде можеше да предположи, че не е така!

Лорд Джон Уилям Грей, на шестнайсет и пълен до ушите с представи за галантност и благородни цели, насинен, разтърсен и измъчван от болката в счупената си ръка, се опита да сключи сделка, за да я спаси от участта ѝ. Фрейзър, висок и подигравателен, си играеше с него, почти разсъблече жената, за да го накара да му даде информация за позицията и силата на полка на брат му. И тогава, когато той му каза всичко, Фрейзър със смях му разкри, че жената му е съпруга. Всички се смяха; още чуваше циничните шотландски гласове.

Обърна се отново, като подразнено се намести върху дюшека, с който не беше свикнал. И за да стане още по-зле, Фрейзър дори не прояви приличието да го убие, ами го върза за едно дърво, където да го открият приятелите му на сутринта. Дотогава шотландците вече бяха намерили лагера им — с информацията, която той им даде! — и бяха отнесли колелата на оръдията, които те караха на генерал Коуп.

Всички разбраха, естествено, и макар че го извиняваха заради възрастта и неопитността му, той се превърна в парий и в обект на неприязън. Никой не му проговори вече, освен брат му… и Хектор. Верният Хектор.

Въздъхна и потърка буза във възглавницата. Още можеше да го види в ума си. Тъмнокос, синеок, с нежна уста, винаги усмихната. Минаха десет години от смъртта на Хектор при Калоден, беше насечен на парчета от шотландски меч, но Джон още се будеше призори понякога с извито от силен спазъм тяло — под допира на Хектор.

И сега това. Ужасяваше се от поста си, че ще бъде обграден от шотландци, от стържещите им гласове, под сянката на спомена за онова, което те бяха сторили с Хектор. Но никога, дори в най-мрачните си моменти, не бе предполагал, че някога ще срещне Джеймс Фрейзър отново.

Торфеният огън в огнището постепенно се бе превърнал в жарава, а после в студени въглени и прозорецът изсветля от черно към сивкаво с дъждовната шотландска зора. А Джон Грей още будуваше, горящите му очи бяха втренчени в почернелите от дима греди над главата му.

На сутринта Грей стана неотпочинал, но вече бе взел решение. Той беше тук. Фрейзър беше тук. И двамата не можеха да си тръгнат в обозримото бъдеще. Така че се налагаше да го вижда от време на време — щеше да говори пред всички затворници след час и трябваше да ги инспектира редовно след това, — но нямаше да се срещат насаме. Ако го държеше на разстояние, вероятно щеше да удържа надалече и спомените, който той събуждаше. И чувствата.

Отначало буден го държа споменът за яростта и унижението, но след това дочака зората с мисълта за другата страна на настоящата ситуация. Бавното осъзнаване, че Фрейзър вече е негов затворник; не негов мъчител, а затворник, като другите, изцяло във властта му.

Позвъни на прислужника си и отиде до прозореца, за да види какво е времето, смръщвайки се от студа на камъните под босите му крака.

И не се изненада, че пак вали. В двора долу затворниците вече бяха разделени на работни групи, мокри до кости. Треперещ в ризата си, Грей се отдръпна и притвори прозореца; добър компромис между смъртта от задушаване и смъртта от измръзване.

Образите на отмъщение го караха да се мята в леглото, докато навън просветляваше и дъждът барабанеше по перваза; мисълта как ще затвори Фрейзър в малка студена каменна килия, ще го държи гол през зимните нощи, ще го храни с помия, ще нареди да го бичуват на двора. И арогантната му сила се смирява, смалява се до унизително нещастие, уповавайки се единствено на неговата милост за миг облекчение.

Да, той мислеше за всичко това, представяше си го съвсем ясно, наслаждаваше му се. Чуваше как Фрейзър моли за милост, представяше си и себе си — презрителен и надменен. Мислеше за всички тези неща и ръбестата форма се превърташе в корема му, пронизваше го със самоненавист.