Диана Габалдон - Каменният кръг

— А, добре, ще ги питам виждали ли са нявга беззъба крава? — отвърна примирен, докато прибираше повехналите стъбла внимателно в торбата си. — Но гледай да си пазиш твойте зъби от Джоуел Маккълок, когат го срещнеш. Той е най-лошият от тях, щото не вярва, че зелентиите помагат при скорбут.

— Кажи му, че ще го ухапя по задника — обеща Мак Дуб и се ухили с идеалните си зъби. — Ако чуя, че не е изял бодлите.

Морисън изсумтя развеселено, което минаваше за смях при него, и тръгна да донесе мазилата и билките, които ползваше като лекарства.

Мак Дуб се отпусна за миг и огледа стаята, за да е сигурен, че всичко е наред. Защото сега имаше няколко вражди; беше помирил Боби Синклер и Едуин Мъри преди седмица и макар че не бяха приятели, вече не се закачаха и стояха настрани.

Затвори очи. Беше изморен; беше товарил камъни цял ден. Вечерята бе след няколко минути — овесена каша и малко хляб, който да си поделят, както и бульон, ако извадеха късмет — и вероятно повечето от мъжете щяха да заспят скоро след това, и той щеше да има няколко минутки спокойствие и полуусамотение, когато не се налагаше да слуша някого или да прави нещо.

Още не бе имал време дори да помисли за новия директор, най-важния човек в техния живот. Млад, каза Хейс. Това можеше да е хубаво, но и лошо.

По-възрастните мъже, които бяха участвали във Въстанието, често бяха предубедени към планинците — Бугъл, който го беше оковал, бе от хората на Коуп. Един изплашен млад войник обаче, който се опитва да се справи с новите си задължения, може да е по-стриктен и тираничен и от най-закоравелите стари полковници. Е, нищо не можеше да стори, щеше да почака и да разбере.

Въздъхна и промени позата си, затруднен — за десетхиляден път — от оковите си. Размърда се подразнено, удари със звън едната си китка в ръба на пейката. Беше достатъчно едър тежестта на оковите да не му пречи прекалено, но те затрудняваха много работата. По-лоша от това беше неспособността му да разтвори хубаво ръце; това му причиняваше спазми и стягане дълбоко в мускулите на гърдите и гърба, което го напускаше само когато спеше.

— Мак Дуб — каза тих глас до него. — Може ли да ти кажа нещо? — Отвори очи и видя Рони Съдърланд да стърчи до него, заостреното му лице изглеждаше напрегнато, като на лисугер, на светлината от огъня.

— Да, Рони, разбира се. — Надигна се и прогони и оковите, и мисълта за новия директор от ума си.

Скъпа майко, написа Джон Грей по-късно тази нощ.

Пристигнах на новото си назначение и установих, че е достатъчно удобно. Полковник Куори, моят предшественик — племенник е на херцог Кларънс, помните ли? — ме посрещна и ме запозна със задълженията ми. Разполагам с отличен слуга и макар че ще трябва да науча много за странните шотландци, сигурен съм, че ще намеря този опит за интересен. На вечеря ми сервираха нещо, което домакинът нарече „хагис“. Оказа се, че това е вътрешен орган на овца, пълнен със смес от смлян овес и някакво неопределимо варено месо. Макар да бях уверен, че шотландците го смятат за голям деликатес, аз го върнах в кухнята и помолих да ми приготвят обикновено варено овнешко. Тъй като това бе моята първа — скромна! — вечеря и тъй като бях изморен от дългото пътуване — за което ще ви информирам в следващо писмо, — мисля, че сега трябва да се оттегля и да оставя по-нататъшното описание на новата обстановка — която все още не съм опознал добре, тъй като е тъмно — за по-нататъшен момент.

Той спря и почука перото по попивателната. Върхът остави малки точици мастило и той разсеяно ги свърза с линии, създавайки контурите на някаква назъбена форма.

Дали да попита за Джордж? Не направо, така не можеше, но като спомене за семейството и се поинтересува дали майка му случайно е срещнала напоследък лейди Евърет, и би ли могъл да помоли да бъде споменат пред сина ѝ?

Въздъхна и добави още една точка към фигурата си. Не. Овдовялата му майка не знаеше за ситуацията, но съпругът на лейди Евърет се движеше във военните кръгове. Влиянието на брат му щеше да потушава клюката, но лорд Евърет можеше да долови нещо въпреки това и бързо да събере две и две. Ако споменеше нещо необмислено на съпругата си за Джордж, то щеше да стигне бързо до майка му… а вдовстващата графиня Мелтън не беше глупава.

Тя добре знаеше, че той е в немилост; обещаващите млади офицери, които се ползват с благоразположението на висшестоящите, не бяха изпращани на края на Шотландия, за да надзирават ремонта на малък и незначителен затвор-крепост. Но брат му Харолд ѝ бе казал, че причината е просто злощастна сърдечна афера, като разчиташе, че деликатността ще ѝ попречи да го разпитва повече. Тя вероятно си мислеше, че той е бил хванат със съпругата на някой полковник или пък заварен в бардак.