Диана Габалдон - Каменният кръг

— Напълно ли сте сигурен, че само това каза? — въздъхна Грей със слабата надежда, че Фрейзър може да е пропуснал някоя малка фраза, нещо, което да го насочи към изгубеното злато.

Ръкавът на Фрейзър се смъкна надолу, когато той надигна халбата си; Грей видя дълбока ивица разранена плът на китката му, тъмна на сивкавата вечерна светлина в кръчмата. Фрейзър забеляза това, остави чашата и крехката илюзия за някакво другарство бе разрушена.

— Аз изпълних моята част от договорката, майоре — каза Фрейзър официално и се изправи. — Ще се връщаме ли вече?

Известно време яздеха мълчаливо. Фрейзър бе потънал в мисли, а Грей — в умора и разочарование. Спряха до малък извор да се освежат, точно когато слънцето докосна върха на ниските хълмове на север.

Грей пи студена вода, наплиска си лицето и усети как шокът го съживява на мига. Не беше спал повече от двайсет и четири часа и се чувстваше бавен и глупав.

Фрейзър бе будувал също толкова дълго, но нищо не показваше, че е затруднен от този факт. Пълзеше бързо около извора на четири крака и като че ли вадеше някакво растение от водата.

— Какво правите, господин Фрейзър? — попита Грей с удивление.

Фрейзър го погледна с лека изненада, но никакво смущение.

— Ами събирам мокреш, майоре.

— Виждам, но защо?

— За да го ям, майоре — отвърна Фрейзър. Свали лекьосаната платнена торба от колана си и пусна мокрите растения вътре.

— Така ли? Не ви ли хранят достатъчно? — попита Грей. — Не съм чувал някой да яде мокреш.

— Той е зелен, майоре.

Поради умората майорът бе завладян от обичайните си подозрения.

— Какъв друг цвят може да има един бурен, по дяволите? — попита той.

Устата на Фрейзър потрепна леко, той като че ли се чудеше за нещо. Накрая сви рамене и избърса влажните си ръце в панталоните.

— Ами просто, майоре, като ядете зелени растения, няма да получите скорбут и няма да ви изпадат зъбите. Моите хора ядат растенията, които им нося, а мокрешът има по-хубав вкус от другите, които бера в тресавището.

Грей усети как веждите му се стрелват нагоре.

— Зелените растения пазят от скорбут? — възкликна той. — Откъде ви хрумна това?

— От жена ми! — сопна се Фрейзър. Извърна се рязко и се изправи, като завърза торбата си с резки бързи движения.

Грей не можа да се спре и попита:

— А жена ви, сър… къде е тя?

Отговорът бе тъмносиня мълния, която го прогори до кости, толкова голяма бе силата ѝ.

Вероятно сте твърде млад, за да познавате силата на омразата и отчаянието — прозвуча гласът на Куори в паметта му. Не беше; разпозна ги веднага в дълбините на очите на Фрейзър.

Само за миг обаче; после обичайното було от хладна любезност отново се спусна.

— Отиде си — отвърна Фрейзър и пак се обърна толкова рязко, че бе почти грубо.

Грей бе разтърсен от внезапно чувство. Отчасти облекчение. Жената, която бе причината за неговото унижение, бе мъртва. И отчасти — съжаление.

И двамата не продумаха чак до затвора.

След три дни Джейми Фрейзър избяга. Не беше много трудно да избягаш от Ардсмюир; никой никога не го беше правил просто защото нямаше къде да отиде. На три мили от затвора брегът на Шотландия се спускаше към океана в склон от натрошен гранит. От другите три страни имаше само мили пусто мочурище.

Навремето човек можеше да избяга сред пущинака, разчитайки на хората от клана си за подкрепа и защита. Но клановете бяха разбити, хората мъртви и шотландските затворници бяха много далеч от родните си места. А гладната смърт сред тресавището не беше за предпочитане пред затворническата килия. Бягството не си струваше… за никого, освен за Джейми Фрейзър, който очевидно си имаше причина.

Драгуните яздеха само по пътя; тресавището изглеждаше равно като кадифен юрган, но лилавеещата трева бе само тънък слой, измамно постлан над около стъпка влажен, гъбест торф. Дори елените не го прекосяваха наслуки — Грей видя четири от тях сега, стройни силуети на около миля в далечината, а дирята им през тревата изглеждаше тънка като конец.

Фрейзър, разбира се, не беше на кон. Това означаваше, че можеше да е навсякъде из тресавището, свободен да следва пътеките на елените.

Дълг на Джон Грей беше да преследва затворника и да се опита да го залови. И нещо повече от дълг го накара да сформира отряд преследвачи от гарнизона и да ги пришпорва безмилостно, като спираха само за почивка и храна. Дълг, да, но и силното желание да открие френското злато и да спечели одобрението на господарите си… и да се отърве от това шотландско изгнаничество. Но имаше и гняв, и странното усещане, че е предаден.