Диана Габалдон - Каменният кръг

Грей вдигна поглед от врата на коня си и се вгледа с присвити очи в сумрака на ранната вечер. Те бяха подути от торфения дим и липсата на сън, а костите го боляха от няколкото нощи на влажната земя.

Връщането към Ардсмюир нямаше да отнеме повече от ден. Мисълта за мекото легло и топлата вечеря беше прекрасна — но той трябваше да напише и официална депеша до Лондон, за да съобщи за бягството на Фрейзър, причината за него и срамния му провал в опита да го залови.

Тази мрачна перспектива се подсилваше и от някакво силно стягане в долната част на корема му. Вдигна ръка, даде знак да спрат и се плъзна уморено от седлото.

— Чакайте тук — каза на хората си. Имаше малко хълмче на няколкостотин крачки; то щеше да му осигури достатъчно усамотение, за да облекчи червата си; те не бяха свикнали с шотландската овесена каша и овесени питки и се бунтуваха заради полевата диета.

Птиците пееха в храстите. Далеч от тропота на копитата и скърцането на хамутите, той чу всички малки звуци на пробуждащото се тресавище. Вятърът се бе променил на зазоряване и миризмата на море сега стигаше навътре в сушата, шепнеше из тревите. Малки животинки шумоляха от другата страна на прещипа. Цареше покой.

Докато се изправяше от позата, която твърде късно осъзна като крайно недостойна, Грей вдигна глава и погледна право в лицето на Джеймс Фрейзър.

Беше едва на шест крачки от него. Стоеше замръзнал като елен, вятърът го обливаше, а слънцето играеше в косата му.

Не помръдваха, взираха се един в друг. Слабият дъх на море долетя с вятъра. Не се чуваше нито звук, освен от бриза и пеенето на чучулигите. После Грей се надигна и преглътна, за да разкара сърцето от гърлото си.

— Опасявам се, че ме хващате в неизгодна позиция, господин Фрейзър — каза той спокойно, докато завързваше бричовете си с повече самообладание, отколкото чувстваше.

Очите на шотландеца бяха единствената подвижна част от него, плъзнаха се по Грей и после нагоре. След това погледна през рамо към шестимата въоръжени войници, които се бяха прицелили с мускетите си. Тъмносините очи срещнаха неговите. Едното ъгълче на устата на Фрейзър потрепна и той каза:

— Аз мисля, че и вие ме хващате в такава позиция, майоре.

Джейми Фрейзър седеше треперещ на каменния под в празния склад, стискаше коленете си и се опитваше да се стопли. Имаше чувството, че никога няма да се сгрее отново. Морският мраз се бе просмукал в костите му и той още усещаше кипенето на прибоя дълбоко в корема си.

Искаше му се другите да бяха с него — Морисън, Хейс, Синклер, Съдърланд. Не само за компания, но и за да го сгреят с телата си. В най-студените нощи мъжете се притискаха един към друг, за да се стоплят, дишаха вонящия дъх на другарите си, търпяха въртенето и бутането заради топлината.

Той обаче беше сам. Вероятно нямаше да го върнат в голямата килия при другите, докато не стореха онова, което бяха намислили за наказание. Облегна се на стената с въздишка, мрачно съзнаващ как гръбнакът му се притиска в камъка и крехкостта на плътта над него.

Беше много изплашен, че ще го бичуват, и все пак се надяваше това да е наказанието му. Щеше да е ужасно, но щеше да свърши бързо — и безкрайно по-поносимо от оковаването му. Почти усещаше ударите на чука, отекващи в костите на ръцете му, докато ковачът забива нитовете на място, като държи китката му здраво на наковалнята.

Пръстите му потърсиха броеницата на врата му. Сестра му я беше дала, когато тръгна от Лалиброх; англичаните му позволиха да я задържи, тъй като нанизът дървени мъниста нямаше никаква стойност.

— Света милостива Дево — прошепна той, — благословена си ти сред жените.

Нямаше голяма надежда. Онзи дребен жълтокос майор беше разбрал, проклет да е… той знаеше колко ужасни са оковите.

— Благословен да е плодът на утробата ти, Исус. Света Дево, Божия майко, моли се за нас, грешниците…

Дребният майор му бе предложил сделка и той я спази. Майорът обаче надали мислеше така.

Беше спазил клетвата си, изпълни обещанието си. Беше предал всички думи, една по една, както ги чу от скиталеца. Но не беше част от сделката да каже на англичанина, че познава човека… и заключенията, които си извади от прошепнатите думи.

Бе разпознал Дънкан Кар веднага, макар и променен от времето и смъртоносната болест. Преди Калоден той беше васал на Колъм Макензи, чичото на Джейми. След това бе избягал във Франция, за да се препитава някак там.