Диана Габалдон - Каменният кръг

Накрая спря пред Джейми.

— Господин Фрейзър — каза официално. — Ще ви попитам отново… Защо избягахте от затвора?

Джейми въздъхна. Нямаше да го оставят да стои още дълго пред огъня.

— Не мога да ви кажа, майоре.

— Не можете или не искате? — попита рязко Грей.

— Няма голяма разлика, майоре, щом тъй или иначе няма да ви кажа. — Затвори очи и зачака, опитваше се да попие възможно повече топлина, преди да го отведат.

Грей сякаш се обърка, от думите и от действията му. Упорит е много слабо казано — бе казал Куори. Наистина.

Пое си дълбоко дъх, чудеше се какво да стори. Беше смутен от жалката жестокост на отмъщението на пазачите; още повече защото той самият си бе представял нещо подобно, когато разбра, че Фрейзър е негов затворник.

Щеше да е напълно в неговите правомощия да нареди да го бичуват или да го оковат отново. Да го затвори сам, на намалени дажби — можеше да измисли още поне десетина наказания. И ако го направеше, вероятността някога да открие Златото на французина ставаше изключително малка.

А златото съществуваше . Или поне имаше голяма вероятност за това. Само вярата в това злато би могла да накара Фрейзър да действа така.

Той го огледа. Очите на шотландеца бяха затворени, а устните здраво стиснати. Имаше широка, силна уста, чието мрачно изражение някак се подсилваше от чувствените меки устни сред къдравото гнездо на червената брада.

Грей поспря, опитваше се да измисли някакъв начин да пробие стената от непокорство. Използването на сила щеше да е безсмислено и дори да влоши нещата — а и след стореното от пазачите щеше да се срамува от подобна заповед, дори да имаше склонност към жестокост.

Часовникът на камината удари десет. Беше късно; крепостта бе притихнала, освен стъпките на войника на стража в двора под прозореца му.

Явно нито силата, нито заплахите щяха да свършат работа. Неохотно, той осъзна, че пред него има само един път — ако все още иска да открие златото. Трябваше да пренебрегне неприязънта си към този човек и да последва предложението на Куори. Трябваше да се опита да се сближи с него и така да изкопчи някаква информация, която да го отведе до скритото съкровище.

Ако то съществуваше, напомни си, като се обърна към затворника. Пое си дълбоко дъх.

— Господин Фрейзър — рече официално, — ще ме удостоите ли с честта да вечеряте утре с мен в покоите ми?

Изпита кратко задоволство, че успя да сепне шотландското копеле. Сините очи се отвориха широко, но после Фрейзър овладя изражението си. Спря за миг и се поклони със замах, сякаш носеше килт и развяващо се наметало, а не влажни затворнически дрипи.

— За мен ще е удоволствие, майоре.

7 март, 1755 г.

Фрейзър бе доведен от пазача и чакаше в салона, където бе сервирана масата. Когато Грей дойде от спалнята си след няколко секунди, завари госта си до лавицата, явно задълбочен в „Жюли или новата Елоиза“ [7] Роман от Жан-Жак Русо, (тук има известно разминаване, защото романът е публикуван през 1760 г.). — Б.пр. .

— Интересувате се от френски романи? — попита той, без да осъзнава веднага колко изненадано прозвуча.

Фрейзър вдигна сепнато поглед и затвори рязко книгата. После много внимателно я върна на лавицата.

— Аз мога да чета, майоре — рече той. Беше се обръснал; скулите му бяха порозовели.

— Аз… да, разбира се, нямах предвид… просто… — собствените му бузи бяха по-розови и от тези на Фрейзър. Фактът, че подсъзнателно бе приел, че той не чете, въпреки очевидната му образованост, се дължеше единствено на планинския акцент и парцаливите дрехи.

Дрехите може и да бяха неугледни, но не и маниерите на Фрейзър. Той пренебрегна извинението на изчервения Грей и се обърна към лавицата.

— Разказвал съм на мъжете историята, но мина доста време, откакто я прочетох; реших да си освежа паметта като прочета пак края.

— Разбирам. — Този път Грей се въздържа да не попита: „А те разбраха ли я?“

Фрейзър явно обаче прочете неизречения въпрос на лицето му, защото каза сухо:

— Всички шотландски деца учат четмо и писмо, майоре. Освен това имаме богата разказваческа традиция.

— О, да, разбирам.

Влизането на прислужника с вечерята го спаси от неловкото положение и вечерята мина спокойно, макар че разговаряха малко и все за случващото се в затвора.

Следващият път той беше подредил шахматна дъска пред огъня и покани Фрейзър да играе с него, преди да сервират вечерята. В скосените сини очи просветна изненада, но той кимна в съгласие.