Диана Габалдон - Каменният кръг

— Господин Фрейзър?

Шотландецът се обърна много бавно. Лицето му беше безизразно.

— Съгласен съм, майоре — рече той тихо.

Беше доста след полунощ, когато пристигнаха в село Ардсмюир. Никакви светлини не обозначаваха къщите, покрай които минаваха, и Грей усети, че се пита какво ли си мислят обитателите им при звука на копита и звъна на оръжия под прозорците им късно през нощта, слабо ехо от английските войници, които бяха помели тези земи преди десет години.

Странникът бе настанен в „Липата“, странноприемница, наречена така, защото от много години имаше огромна липа в двора; единственото дърво с такива размери на трийсет мили околовръст. Сега от него бе останал само дебел пън — дървото, като много други неща, бе отсечено след Калоден, изгорено за огрев от войниците на Къмбърланд, — но името си остана.

На вратата Грей спря и се обърна към Фрейзър.

— Помните ли какво се разбрахме?

— Да — отвърна тихо Фрейзър и мина покрай него.

В замяна на свалянето на оковите Грей бе поискал три неща: първо, Фрейзър да не се опитва да избяга по време на пътуването до и от селото. Второ, Фрейзър да превежда всичко, което странникът каже. И трето, Фрейзър да спази думата си на джентълмен да не говори с друг, освен с Грей за наученото.

Вътре гласове говореха на келтски; съдържателят възкликна от изненада при вида на Фрейзър и от страх пред червените куртки зад него. Стопанката стоеше на стълбата и газеникът в ръката ѝ хвърляше танцуващи сенки около нея.

Грей сложи стреснато длан върху ръката на ханджията.

— Кой е това? — На стълбите имаше още една фигура — привидение в черно.

— Това е свещеникът — каза тихо Фрейзър до него. — Значи човекът умира.

Грей пое дълбоко дъх в опит да се приготви за предстоящото.

— Значи нямаме време за губене — рече той твърдо и сложи крак на първото стъпало. — Да действаме.

Мъжът умря точно преди зазоряване, Фрейзър държеше едната му ръка, а свещеникът — другата. Когато свещеникът се наведе над леглото, като мърмореше на келтски и латински и правеше папски знаци над тялото, Фрейзър се отдръпна назад на столчето си, затворил очи, без да пуска малката крехка ръка.

Големият шотландец бе седял до болния цялата нощ, слуша го, окуражава го, утешава го. Грей стоя до вратата, не искаше да плаши мъжа с униформата си, едновременно изненадан и странно трогнат от нежността на Фрейзър.

Сега Фрейзър положи внимателно тънката суха ръка върху неподвижните гърди и направи същия знак като свещеника — докосна челото, сърцето и раменете в кръстния символ. Отвори очи и стана, главата му почти опираше в гредите на тавана. Кимна на Грей и тръгна пред него по тясното стълбище.

— Тук — посочи му Грей вратата на кръчмата, празна в този час. Сънливата прислужница запали огън и донесе хляб и ейл, после излезе и ги остави сами.

Той изчака Фрейзър да хапне, преди да го попита:

— Е, господин Фрейзър?

Шотландецът остави халбата и обърса устата си с ръка. Вече със сплетена дълга коса, не изглеждаше раздърпан след дългото нощно бдение, но имаше тъмни сенки под очите от умора.

— Е, добре. В приказките му нямаше много смисъл, майоре — добави предупредително, — но само това каза. — Заговори внимателно, като спираше да си припомни по някоя дума, и пак — за да обясни някакво келтско понятие. Грей слушаше дълбоко разочарован; Фрейзър се оказа прав… нямаше много смисъл.

— Бялата вещица? — прекъсна го Грей. — Говорил е за бяла вещица? И тюлени? — Това не беше по-неразбираемо от останалите неща, но все пак го изрече с неверие.

— Да, така каза.

— Повторете го отново — нареди Грей. — Дума по дума. Ако обичате.

Чувстваше се странно удобно с този мъж, осъзна той с изненада. Отчасти заради умората, разбира се; всичките му обичайни реакции и чувства бяха притъпени от дългото будуване и от напрежението да гледаш как умира човек.

Цялата нощ му се струваше нереална; не по-малко нереално бе и това, че седеше в сумрачната провинциална кръчма и пиеше ейл с Червения Джейми Фрейзър.

Фрейзър се подчини и заговори бавно, като спираше да си припомни. С по някоя различна дума тук-там, разказът му бе идентичен на първия — и онези части, които самият Грей бе успял да разбере, бяха вярно преведени.

Той поклати глава, обезкуражен. Просто бълнуване. Бълнуванията на мъжа бяха само това — бълнувания. Ако някога бе виждал някакво злато — и по едно време наистина изглеждаше така, — то нищо в неговите бръщолевения и трескави бълнувания не говореше къде и кога е станало това.