Диана Габалдон - Каменният кръг

Засмях се, макар че звукът прозвуча почти като ридание. Той преглътна с усилие, но продължи да се усмихва.

После сведе поглед към окъсаните си панталони и като че ли се сети за нещо, облегна се назад и пъхна ръка в джоба си.

— Все пак не съм останал без нищо — каза той и направи физиономия. — Макар че бих предпочел да ми останат портретите, а тези да загубя.

Той разтвори ръката си и аз видях лъскавите предмети, които блестяха на разранената му длан. Скъпоценни камъни от най-високо качество, обработени и полирани, достойни за някой вълшебник. Един смарагд, един рубин — мъжки, предположих аз, — един огромен огнен опал, тюркоазеносин като небето, което виждах през прозореца, един камък, златен като слънце, потопено в мед, и странната кристална чистота на черния диамант на Гейли.

— Адамантът е у теб — промълвих аз и го докоснах внимателно. Все още беше хладен на допир, макар че го беше носил толкова близо до тялото си.

— У мен е — потвърди той, но гледаше мен, а не камъка, и по лицето му играеше лека усмивка. — Какво може да даде на човек един адамант? Да му помогне да изпитва радост от всичко?

— Така съм чувала. — Вдигнах ръка към лицето му и го погалих леко. Почувствах под пръстите си корава кост и жива плът, топла на допир. Само като го гледах, изпитвах безмерно щастие.

— Имаме Иън — промълвих тихо аз. — А освен това аз имам теб, а ти — мен.

— Вярно е. — Сега усмивката стигна до очите му. Той пусна камъните, които паднаха на масата в блестяща купчинка, облегна се назад в стола си и задържа ръката ми между своите.

Отпуснах се. Усетих как започва да ме обзема усещане за топлина и покой въпреки всички болки, драскотини и агонията в крака. Бяхме живи и здрави, на сигурно място и заедно и нищо друго нямаше значение — нито дрехите, нито фрактурата на пищяла. По-късно щяхме да се справим с всичко друго — но не сега. Точно сега ми беше достатъчно само да дишам и да гледам Джейми.

Известно време седяхме спокойно, без да казваме нищо — просто наблюдавахме огрените от слънцето пердета и синьото небе. Може би бяха минали само десет минути, а може би цял час, когато чух отвън леки стъпки и някой внимателно почука на вратата.

— Влезте! — каза Джейми и се изправи на стола, но не пусна ръката ми.

Вратата се отвори. Влезе една жена. Приятното ѝ лице беше озарено от дружелюбна усмивка, в която се долавяше и любопитство.

— Добро утро! — поздрави ни тя малко срамежливо. — Моля да ме извините, задето не дойдох да се погрижа за вас по-рано. Бях в града и разбрах за вашето… пристигане — усмихна се тя на думата — чак когато се прибрах, току-що.

— Трябва най-искрено да ви благодарим, госпожо, за добротата, с която ни приеха тук — каза Джейми, стана и ѝ се поклони официално, но не пусна ръката ми. — Ваш покорен слуга, госпожо. Да сте чули нещо за нашите спътници?

Тя леко се изчерви и отвърна с реверанс на поклона му. Беше млада, само на двайсет и няколко години, и като че ли не беше сигурна как трябва да се държи при тези обстоятелства. Имаше светлокестенява коса, прибрана на кок, светла розова кожа и, както ми се стори, акцент от западните области на Англия.

— О, да! — отговори тя. — Моите прислужници са ги взели от кораба и са ги довели тук. Сега са в кухнята и се хранят.

— Благодаря ви — казах аз най-искрено. — Това е ужасно мило от ваша страна.

Бузите ѝ порозовяха от смущение.

— Съвсем не — измърмори тя и ме погледна срамежливо.

— Трябва да ви помоля да ме извините за липсата на маниери, госпожо — каза тя. — Беше много небрежно от моя страна да не се представя. Аз съм Патси Оливие… тоест, госпожа Джоузеф Оливие.

Тя погледна първо към мен, а после и към Джейми — очевидно очакваше на свой ред да се представим.

С Джейми се спогледахме. Къде точно се намирахме? Госпожа Оливие беше англичанка, това беше очевидно. Името на съпруга ѝ беше френско. Заливът отвън не ни помагаше — можеше да се намираме край всеки залив в Наветрените острови — Барбадос, Бахамите, Ексума, Андрос, — та дори и във Вирджинските острови. Или, както ми хрумна изведнъж, ураганът може би ни беше отвял на юг, а не на север. В такъв случай можеше да се намираме дори в Антигуа — в сърцето на британския флот! — или Мартиника, или Гренадините… Погледнах към Джейми и вдигнах рамене.

Домакинята ни все още чакаше и въпросително местеше поглед от мен към него. Джейми стисна по-силно ръката ми и дълбоко си пое дъх.

— Надявам се да не помислите, че ви задавам много странен въпрос, госпожо Оливие… но можете ли да ми кажете къде се намираме?