Диана Габалдон - Каменният кръг

Той изръмжа нещо нечленоразделно, без да пуска китките ми — стискаше ги като в менгеме. След миг на трескаво мятане разумът ми се върна и аз се успокоих, като си помислих, че ако наистина бях загубила крака си, вече щях да съм в безсъзнание.

При тази мисъл почувствах, че започвам да губя съзнание. Краищата на зрителното ми поле започнаха да посивяват, а лицето на Джейми се покри с плаващи ярки петна. Наистина ли щеше да ми изтече кръвта, или това беше само въздействието на студа и шока? „Май че няма значение — помислих си замаяно. — Нали ефектът е един и същ!“

Постепенно ме обзе усещане за апатия и абсолютен покой. Не усещах нито краката, нито ходилата си. Единствено смазващото стискане на Джейми ми напомняше, че имам ръце. Главата ми се потопи под водата и трябваше да си напомня да задържа дъха си.

Вълната се разби и дървото леко се надигна, повдигайки носа ми над водата. Поех си въздух и зрението ми се проясни. На по-малко от половин метър от себе си видях лицето на Джейми Фрейзър. Косата му беше полепнала по главата, а мокрите му черти се бяха разкривили от морската пяна.

— Дръж се! — изрева той. — Дръж се, да те вземат дяволите!

Усмихнах се леко. Едва го чувах. Усещането на покой ме издигаше някъде нагоре, понасяше ме далеч от шума и хаоса. Вече не изпитвах болка. Нищо нямаше значение. Над мен се плисна поредната вълна и този път забравих да задържа дъха си.

Усещането, че се давя ме разбуди за малко — достатъчно дълго, за да видя ужаса в очите на Джейми. После всичко пак потъна в мрак.

— Дяволите да те вземат, сасенак! — извика гласът му някъде от много далеч, задавен от силата на чувствата му. — Дяволите да те вземат! Ако ми умреш в ръцете, кълна се, ще те убия !

Знаех, че съм мъртва. Всичко около мен беше ослепително бяло и чувах някакво тихо шумолене, като пърхане на ангелски крила. Усещах се умиротворена и безплътна, освободена от ужас и ярост, изпълнена с тихо щастие. А после се закашлях.

Все пак не бях безплътна. Болеше ме кракът. Много. Постепенно осъзнах, че ме болят и много други части от тялото, но първенството в това отношение безусловно принадлежеше на левия ми пищял. Определено имах чувството, че са ми махнали костта и са я заменили с нажежен ръжен.

Е, поне бях сигурна, че кракът си е на мястото. Когато едва-едва отворих очи, колкото да погледна, приливът на болка, който се плисна по него, ми се стори почти видима, макар че това може би се дължеше само на общата ми замаяност. Независимо дали се дължеше на психически или на физически причини, резултатът беше нещо като бял водовъртеж, пронизан с искри от по-силна светлина. Тази гледка предизвика болка в очите ми, затова пак ги затворих.

— Слава богу, че се събуди! — обади се до ухото ми един облекчен глас с шотландски акцент.

— Не съм — възразих аз. Моят собствен глас излезе от облепеното със сол гърло като грачене, дрезгав от погълнатата морска вода. Усещах тази вода и в синусите си и от това в главата ми се ширеше някакво неприятно клокочене. Отново се изкашлях и носът ми потече силно. Кихнах.

— Пфу! — измърморих аз, абсолютно отвратена от каскадата от сополи по горната ми устна. Имах чувството, че ръката ми се намира някъде много далеч и освен това е безтелесна, но положих усилие да я вдигна и несръчно избърсах лицето си.

— Стой мирна, сасенак, аз ще се погрижа за теб.

В гласа определено се долавяше нотка на развеселеност и това ме раздразни достатъчно, за да ме накара пак да отворя очи. За миг зърнах лицето на Джейми, прикования му в мен поглед, преди зрителното ми поле отново да се изгуби в гънките на огромна бяла носна кърпа.

Той старателно избърса лицето ми, без да обръща внимание на задавените ми възражения и на факта, че всеки момент щях да се задуша, след което поднесе кърпата към носа ми.

— Духай — каза той.

Послушах го. За моя изненада това помогна, и то много. Сега, когато главата ми не беше запушена, в нея започнаха да се появяват повече или по-малко свързани мисли.

Джейми ми се усмихна. Косата му беше разрошена и втвърдена от изсъхналата сол, на слепоочието му имаше голямо ожулване, тъмночервено на фона на бронзовата му кожа. Май не носеше риза, но на раменете му беше наметнато някакво одеяло.

— Много зле ли се чувстваш? — попита той.

— Ужасно — изграчих аз. Освен това започвах и да се дразня от факта, че съм жива и от мен се очаква отново да забелязвам едно или друго.

Джейми чу колко продрано е гърлото ми и посегна към каната с вода на масичката до леглото ми.