Диана Габалдон - Каменният кръг

А после вълната се блъсна в нас. Силата ѝ ме отнесе от палубата и ме потопи в сърцето на хаоса. Ослепяла и оглушала, неспособна да си поема въздух, аз се понесох в бурята. Силата на водата извиваше ръцете и краката ми във всички посоки.

Всичко беше черно. Съществуваха само усещанията — неимоверно силни, но слети в едно. Натиск, шум и непоносим студ. Не можех да усетя нито дърпането на дрехите си, нито натиска на въжето — ако то все още беше там — около кръста си. По краката ми неочаквано пропълзя слаба топлина и в студа, който ме заобикаляше, тази топлина се открояваше като облак в ясно небе. „Урина“ — помислих си аз, но не знаех дали е моята, или на някое друго човешко същество, погълнато в корема на вълната също като мен.

Главата ми се удари в нещо. Чух някакво противно изпращяване, а после ненадейно започнах да кашлям с всички сили на палубата на катера, който по някакво чудо все още не беше потънал. Седнах бавно, като постоянно се давех и хриптях. Въжето ми все още си беше на мястото, увито толкова здраво около кръста ми, та бях сигурна, че долните ми ребра са счупени. Задърпах го немощно, опитах се да си поема въздух и Джейми веднага се озова до мен, прегърна ме с една ръка и затърси с другата ножа на колана си.

— Добре ли си? — изрева той. Гласът му едва се чуваше над воя на вятъра.

— Не! — опитах се да изкрещя в отговор, но звукът, който излезе от гърдите ми, беше само хриптене. Поклатих глава и продължих да опипвам кръста си.

Небето беше обагрено в някакво странно пурпурнозелено — цвят, какъвто не бях виждала никога. Джейми започна да реже въжето. Наведената му глава беше подгизнала от морска пяна, а косата с цвят на махагон се удряше в лицето му, развявана от яростта на вятъра.

Въжето се разцепи и аз жадно си поех въздух, без да обръщам внимание на пулсиращата болка над хълбока и на паренето на разранената кожа над кръста си. Корабът се люшкаше диво, палубата подскачаше и падаше като косачка за морава. Джейми се стовари на палубата, дръпна и мен надолу и започна да пълзи на четири крака към мачтата, като ме влачеше със себе си.

Дрехите ми бяха подгизнали и полепнали по мен от потапянето във вълната. Сега свистенето на вятъра беше така свирепо, че вдигна полуизсъхналите поли от краката ми, метна ги нагоре и те запляскаха около лицето ми като крила на гъска.

Ръката на Джейми ме стягаше в желязна хватка през гърдите. Вкопчих се в него, опитвайки се да улесня придвижването ни, като се оттласквах с крака по хлъзгавите палуби. Над релинга се плискаха по-малки вълни и от време на време ни заливаха, но огромните чудовища от преди малко вече ги нямаше.

Към нас се протегнаха ръце, сграбчиха ни, повлякоха ни така, че да изминем последните няколко крачки, докато се озовем в относителния заслон на мачтата. Инес отдавна беше завързал руля; когато погледнах напред, видях как в морето пред нас пада мълния. Ръчките на ръба на руля почерняха и върху ретината ми се отпечата образ, подобен на паяжина.

Да говорим беше невъзможно — и ненужно. Рибърн, Иън, Мелдръм и Лоренц се бяха сгушили до мачтата, завързани за нея; колкото и страшно да беше на палубата, никой не искаше да слезе долу, където бурята щеше да го подмята напред-назад в мрака, без да има представа какво се случва горе.

Седях на палубата с разтворени крака, подпряна с гръб на мачтата и вързана с въже през гърдите. От едната ни страна небето беше станало оловносиво, от другата — наситенозелено, а мълниите падаха безразборно по повърхността на морето — назъбени, блестящи ивици, които разцепваха тъмнината. Вятърът виеше толкова силно, че дори шумът от гръмотевиците достигаше до нас само от време на време като приглушено бумтене, като далечни корабни оръдия.

А после една мълния се заби близо до кораба — ослепителна светлина и оглушителен гръм, слети в едно, достатъчно близо до нас, за да чуя съскането на кипяща вода в кънтящата тишина на сблъсъка. Въздухът се изпълни със силната миризма на озон. Инес се извърна с гръб към светлината. На нейния фон високата му слаба фигура се очертаваше толкова ясно, че за миг ми заприлича на скелет — на черни кости на фона на черното небе.

На краткия ослепителен проблясък това движение за миг му придаде вид на човек с размахани ръце, сякаш липсващият му крайник бе изплувал от света на призраците и се беше върнал при него, тук, на прага на задгробния живот.

О, глава, с врата… счленена — запя тихо в паметта ми гласът на Джон Абърнати. И врат, с… гърба счленен… Изведнъж си спомних с ужас за разпръснатите крайници, които бях видяла на брега край корпуса на „Вещица“ — сякаш съживени от светкавицата, мърдащи и шаващи да се съберат пак.