Диана Габалдон - Каменният кръг

Към единайсет „Морска свиня“ се приближи на четвърт миля и монотонният гръм на предните оръдия започна да се чува на всеки десет минути, защото започнаха да преценяват обхвата. Ако затворех очи, можех да си представя Ерик Йохансен, потен, с петна от барут, наведен над оръдието, с димящата пръчка за палене на фитила в ръка. Надявах се Анеки да е останала в Антигуа с козите си.

Към единайсет и половина започна да вали и морето стана бурно. Внезапен порив на вятъра ни връхлетя странично и корабът се наклони така, че десният борд бе само на стъпка над водата. Ние изпопадахме на палубата и се вкопчихме един в друг, докато Инес и Маклауд умело изправяха корабчето. Погледнах назад, както правех на всеки няколко минути, и видях, че моряците се катерят по въжетата на бойния кораб и свиват горните платна.

— Какъв късмет! — извика Макгрегър в ухото ми, като кимна натам. — Това ще ги забави.

В дванайсет и трийсет небето беше придобило странен пурпурнозелен оттенък, а вятърът се беше извисил до зловещ вой. „Морска свиня“ беше свалил още няколко платна, но въпреки това вятърът беше отнесъл един стаксел — той просто отскочи от мачтата и със свистене отлетя надалеч, като пляскаше като албатрос. Отдавна бяха спрели да стрелят по нас — просто не можеха да се прицелят в толкова малка мишена при силно вълнение.

Сега, когато слънцето беше залязло, вече не можех да преценя колко е часът. Бурята ни удари с пълна сила може би около час по-късно. Невъзможно беше да се чуе каквото и да било. С помощта на езика на знаците и гримаси Инес накара мъжете да свалят платната; да ги оставим отворени или дори свити означаваше да рискуваме мачтата да се откърти от палубата.

Вкопчих се с една ръка в релинга, а с другата — в ръката на Иън. Джейми клекна зад нас и разпери ръце, за да ни заслони с гърба си. Дъждът свистеше с такава сила, че усещахме парене по кожата, вятърът го тласкаше и капките падаха почти хоризонтално, и беше толкова пороен, че едва успявах да зърна на хоризонта някакви бледи очертания, за които си помислих, че са Елеутера.

Морето се беше надигнало до ужасяващи висини. Вълните се плискаха на височина дванайсет метра. Катерът се носеше по тях с лекота, издигаше се толкова високо, че ми се завиваше свят, а после изведнъж пропадаше в някоя бразда. На светлината на бурята лицето на Джейми беше пребледняло като на смъртник. Мократа му коса беше полепнала по черепа.

Случи се тогава, когато се беше възцарил почти непрогледен мрак. Небето беше почти черно, но по целия хоризонт се беше разпростряло някакво зловещо зелено сияние, върху което се открояваше оголената форма на бойния кораб зад нас. Още един ненадеен порой ни удари странично, докато се люшкахме на гребена на една огромна вълна.

Докато се съвземахме от поредното изсипване на дъжда, който ни счука като в хаван, Джейми ме сграбчи за ръката и посочи назад. Фокмачтата на „Морска свиня“ беше странно изкривена — върхът ѝ беше силно наклонен на една страна. Преди да успея да осъзная какво се случва, най-горната част на мачтата вече се беше отчупил и беше потънал в морето, носейки със себе си такелаж и рангоут.

Могъщият военен кораб се завъртя тежко около тази импровизирана котва, наклони се на една страна и така се плъзна върху гребена на една вълна. Водната стена се извиси над него и се плисна отгоре му, като го заля изцяло от едната страна. Той се олюля и се завъртя. Следващата вълна се надигна и го заля откъм кърмата. Високата задна палуба се озова под водата, а мачтите се понесоха със свистене във въздуха като чупещи се клонки.

След още три вълни и с „Морска свиня“ беше свършено. Злочестият му екипаж нямаше време да избяга, но ние, наблюдателите, разполагахме с предостатъчно време, за да изпитаме същия ужас като обречените моряци. В една бразда между две вълни забълбука огромен водовъртеж и внушителния военен кораб вече го нямаше.

Ръката на Джейми беше скована като желязо под моята. Всички мъже на кораба ни бяха вперили поглед в браздата. От ужас лицата им бяха станали съвсем безизразни — освен лицето на Инес, който с мрачна решителност се беше привел над руля и смело посрещаше всяка вълна.

Зад релинга се надигна нова вълна и сякаш се задържа там, надвиснала над мен. Огромната водна стена беше прозрачна като огледало; виждах провесените в нея отломки, както и мъжете от разбития кораб, разперили крайници във всички посоки като танцьори в гротескно подобие на балет. Тялото на Томас Ленард висеше на не повече от десет метра от мен. Мъртвата му уста на удавник беше отворена, сякаш от изненада, а дългата му мека коса се виеше над позлатената яка на палтото му.