Диана Габалдон - Каменният кръг

Инес кимна, загледан сериозно в картата, която показваше шепа острови, разпилени като грубо стрит пипер по вълните на Карибско море.

— Точно така — съгласи се той. — Един Господ знае кога сме излезли в морето. Корпусът е цял, но това е всичко, което мога да кажа. Колкото до мачтата и платната… ами, може да издържат малко. — Гласът му не звучеше никак убедено. — Един Бог знае къде може да се озовем накрая.

Джейми му се ухили и избърса струйка кръв от напуканата си устна.

— Стига да е твърда земя, Дънкан, няма да придирям много.

Инес вдигна вежда и на устните му трепна лека усмивка.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че си решил да водиш моряшки живот, Мак Дуб. Изглеждаш доста бодър на палубата. От два дни насам дори не си повръщал!

— Да, защото от два дни насам не съм слагал нищо в уста — поясни сухо Джейми. — Хич не ме е грижа дали първият остров, който ще видим, е английски, френски, испански или холандски, но ще съм ти много задължен, ако ни намериш остров с храна, Дънкан.

Инес прокара ръка по устата си и преглътна мъчително; въпреки пресъхналата уста, самото споменаване на храна стигаше, за да започнат всички да слюноотделят.

— Ще положа всички усилия, Мак Дуб — обеща той.

— Земя! Земя! — разнесе се викът най-накрая, пет дни по-късно, така предрезгавял от вятър и жажда, че беше само тихо грачене, но въпреки това изпълнено с радост.

Излязох тичешком на палубата, за да се уверя със собствените си очи. Краката ми се подхлъзнаха на подвижната стълба. Всички се бяха надвесили над релинга, вперили поглед в издутата черна форма на хоризонта. Намираше се много далеч от нас, но несъмнено беше земя, солидна и не можеше да я сбъркаш с нищо друго.

— Къде си мислите, че се намираме? — помъчих се да попитам, но гласът ми беше толкова дрезгав, че думите ми бяха само тих шепот и никой не ме чу. Това нямаше значение. Дори и да се бяхме отправили към военните поделения в Антигуа, пак нямаше да ме интересува.

Вълните се надигаха на огромни гладки кълба, като гърбове на китове. Сега вятърът беше станал поривист и Инес нареди на кормчията да обърне кораба един градус по-близо до вятъра.

Виждах пред нас дълга опашка от големи птици — царствена процесия, която се носеше към далечния бряг. Пеликани, които търсеха риба в плитчините и слънцето блестеше по крилата им.

Подръпнах Джейми за ръкава и посочих към тях.

— Погледни… — започнах аз, но не можах да изрека нищо повече. Чу се изпукване и светът избухна във водовъртеж от мрак и огън. Озовах се във водата. Замаяна и полуудавена, започнах да се мятам и съпротивлявам в един свят от тъмнозелено. Нещо се беше увило около краката ми и ме дърпаше надолу.

Започнах да се мятам диво, да ритам в опит да освободя краката си от тази смъртоносна хватка. Нещо премина край главата ми и аз посегнах отчаяно към него. Дърво, благословено дърво! Нещо, за което да се държа в напора на вълните.

Една черна фигура се плъзна покрай мен плавно, като тюлен; на два метра от мен една червенокоса глава се показа на повърхността.

— Дръж се! — заповяда Джейми, стигна до мен с два маха, наведе се под парчето дърво, което държах, и се гмурна. Усетих подръпване на крака, остра болка, но след миг почувствах, че вече нищо не ме тегли надолу. Главата на Джейми пак се показа, от другата страна. Сграбчи ме за китките и остана вкопчен в мен, като жадно си поемаше въздух, докато вълнението ни подмяташе нагоре-надолу.

Никъде не виждах кораба. Беше ли потънал? Над главата ми се плисна една вълна и Джейми изчезна за малко. Поклатих глава, примигнах и той се върна. Усмихна ми се с огромно усилие и ме стисна още по-силно за китките.

— Дръж се! — изхриптя отново той и аз го послушах.

Дървото в ръцете ми беше кораво и напукано, но аз се вкопчих в него с всички сили. Започнахме да се носим в морето, полузаслепени от пяната, и да се въртим като отломки от потънал кораб, така че понякога виждах далечния бряг, а друг път — само откритото море, от което бяхме дошли. А когато вълните ни заливаха, не виждах нищо друго освен вода.

Нещо не беше наред с крака ми — усещах някаква странна скованост, прекъсвана от пристъпи на остра болка. През ума ми премина мисълта за дървен крак и за зъбатата усмивка на някоя акула. Дали някой острозъб звяр не ми беше отхапал крака? Помислих си за малкия си запас от топла кръв, изтичаща от чукана на отхапан крайник в студения простор на морето, и изпаднах в паника. Опитах се да изтръгна ръката си от тази на Джейми, за да посегна надолу и да проверя сама.