Диана Габалдон - Каменният кръг

Разнесе се още един гръм и аз изкрещях — не от звука, а от мълнията на спомена, която проблесна в главата ми. Изведнъж почувствах в ръцете си череп, череп с мъртви очи, някога зелени като небе, обагрено от ураган.

Джейми изкрещя нещо в ухото ми, но аз не можех да го чуя. Можех само да клатя глава в безмълвно стъписване. Кожата ми беше настръхнала от ужас.

Също като полите, и косата ми беше започнала да съхне на вятъра; кичурите се мятаха над главата ми. Усещах теглене в корените, чувствах пращенето на статично електричество там, където кичурите се допираха до бузата ми. Сред моряците около мен премина внезапно движение, аз вдигнах глава и пред очите ми се разкриха рангоутът и такелажът над главата ни, обагрени в синята фосфоресценция на огъня на свети Елмо.

Една кълбовидна мълния падна на палубата и се затъркаля искряща към нас. Джейми я удари и тя елегантно подскочи във въздуха и се затъркаля покрай релинга, оставяйки след себе си мирис на изгоряло.

Погледнах към Джейми, за да проверя дали е добре, и видях, че върховете на косата му са се изправили над главата, обвити в огън и пушек, като на някакъв демон. Той отметна косата от лицето си с пръсти, по които блестяха яркосини ивици. А после погледна надолу, видя ме и стисна ръката ми. Допирът предизвика електрическа вълна, която премина и през двама ни, но той не ме пусна.

Не можех да кажа колко продължи всичко — дали часове или дни. Устите ни пресъхнаха от вятъра и станаха лепкави от жажда. Небето от сиво стана черно, но никой не можеше да разбере дали е нощ, или просто идваше нов дъжд.

Когато пороят дойде, го посрещнахме с облекчение. Дойде с мокрия рев на тропически дъжд, туптене, което се чуваше дори през вятъра. Още по-хубаво беше друго: това не беше дъжд, а градушка; зърната тракаха по черепа ми като камъчета, но това не ме интересуваше. Грабех ледените топчета с две ръце и ги поглъщах полуразтопени — хладна отвара за разраненото ми гърло.

Мелдръм и Маклауд запълзяха по палубата на четири крака и започнаха да събират зърната в кофи и гърнета — във всичко, в което можеше да се държи вода.

Потънах в сън на пресекулки, облегнала глава на рамото на Джейми; когато се събуждах, вятърът още пищеше. Вече вцепенена от ужас, можех единствено да чакам. Не ме интересуваше дали ще живеем, или ще загинем. Исках само едно: този ужасен шум да спре.

Никой не можеше да каже дали е ден или нощ. Нямаше как да следим кое време е, не и докато слънцето беше скрито. Сега тъмнината от време на време не изглеждаше толкова гъста, но не можех да кажа дали се дължи на дневна или на лунна светлина. Заспивах, събуждах се и пак заспивах.

Когато се събудих за последен път, чух, че вятърът е поутихнал. Небето все още беше мрачно, надвиснало над нас и мъничкият кораб подскачаше като черупка на мида, подхвърляше ни и ни дърпаше надолу с постоянство, от което стомахът ми се обръщаше. Но шумът беше намалял; когато Макгрегър изкрещя на Иън да му подаде чаша вода, успях да го чуя. Лицата на мъжете бяха напукани и разранени, устните им нацепени до кръв от свирещия вятър, но всички се усмихваха.

— Свърши се — каза Джейми в ухото ми с нисък глас, предрезгавял от вятъра. — Бурята отмина.

Наистина беше отминала — в оловносивото небе сега имаше процепи, проблясваха малки светли ивици жизнерадостно синьо. Помислих си, че сигурно е рано сутринта, съвсем скоро след зазоряване, но не бях сигурна.

Ураганът беше спрял, но все още духаше силен вятър и поривът на бурята ни носеше напред с удивителна бързина. Мелдръм пое руля от Инес, наведе се да погледне компаса и извика от изненада. Кълбовидната мълния, която се беше изтърколила на борда по време на бурята, не беше наранила никого, но сега компасът представляваше само разтопена маса сребрист метал. Дървеният обков около нея беше невредим.

— Удивително! — промълви Лоренц и докосна компаса с пръст.

— Да, а също така и неудобно — съгласи се сухо Инес и погледна нагоре, към назъбените остатъци от летящите над нас облаци. — Имате опит с навигирането по звездите, тъй ли, господин Щерн?

След дълго взиране в изгряващото слънце и последните следи от утринните звезди, Джейми, Инес и Щерн решиха, че се движим приблизително на североизток.

— Трябва да обърнем на запад — каза Щерн, наведен над грубата карта заедно с Джейми и Инес. — Може и да не знаем къде се намираме, но най-близката суша положително е на запад.