Диана Габалдон - Каменният кръг

Сега ние бяхме на мушката и намерих усещането за много неприятно. Все пак се движехме, и то бързо. Инес натисна здраво руля, после отново, и започнахме да се движим на зигзаг покрай сушата.

Оръдията на кърмата изгърмяха заедно. Чу се плясък до носа, на около двайсет метра от нас, но все пак твърде близо, като се има предвид фактът, че двайсет и четири фунтовото гюле можеше да ни потопи за нула време.

Инес изпсува и се приведе над руля, липсващата му ръка му придаваше странен изкривен вид. Курсът ни стана още по-хаотичен и следващите три гюлета паднаха още по-близко. Накрая се чу страшен гръм и аз погледнах назад и видях как „Вещица“ се пръска на трески, когато „Морска свиня“ влезе в обсег и насочи оръдията си към обърнатия кораб.

Смъртоносен дъжд се посипа по брега и право в центъра на група бягащи роби. Тела — и части от тела — политат във въздуха, падат по пясъка и го оцветяват в червено. Откъснати крайници бяха пръснати по брега като плавеи.

— Света Дево, Божия Майко! — Иън, напълно пребледнял, се прекръсти, докато се взираше ужасен към брега и касапницата там. Още две гюлета уцелиха „Вещица“ и отвориха огромна дупка в корпуса ѝ. Няколко се приземиха безопасно на пясъка, а други две уцелиха бягащите хора. После ние завихме покрай сушата и се отправихме към открито море, а брегът и касапницата изчезнаха от поглед.

— Моли се за нас грешните сега и в часа на смъртта ни — довърши шепнешком молитвата си Иън и се прекръсти отново.

Почти никой не говореше, само Джейми даваше инструкции на Инес за Елеутера, и после Инес поспори с Маклауд за най-подходящия път. Останалите бяхме твърде ужасени от видяното — и твърде облекчени от бягството, — за да можем да говорим.

Времето беше добро, с лек, хладен ветрец, и ние напредвахме. По залез Испаньола се беше скрила зад хоризонта и вляво от нас се издигаше остров Гранд Търк.

Аз хапнах малко сухар, изпих чаша кафе и се свих в дъното на лодката, между Иън и Джейми, за да поспя. Инес се прозя и легна на носа, а Маклауд и Мелдръм се сменяха на руля през цялата нощ.

На сутринта ме събуди вик. Надигнах се на лакът, примигвайки в съня си и скована от прекараната на голите влажни дъски нощ. Джейми стоеше до мен, вятърът развяваше косата му.

— Какво? — попитах го. — Какво има?

— Не мога да повярвам — каза той, като се взираше нанякъде. — Пак онзи проклет кораб!

Изправих се и видях, че е истина; далече зад нас се виждаха миниатюрни бели платна.

— Сигурен ли си? — попитах, присвивайки очи. — Можеш ли да го познаеш от това разстояние?

— Не мога — каза той откровено, — но Инес и Маклауд могат и казват, че са проклетите англичани. Досетили са се накъде сме тръгнали и са ни подгонили, щом са се справили с черните нещастници на Испаньола. — Обърна се и сви рамене.

— Нищо не можем да направим, освен да се надяваме, че няма да ни настигнат. Инес казва, че има вероятност да им се измъкнем покрай остров Кат, ако стигнем там до залез.

С напредването на деня ние поддържахме достатъчно дистанция, за да сме извън обсега на оръдията, но Инес изглеждаше все по-угрижен.

Морето между остров Кат и Елеутера беше плитко и изпълнено с коралови рифове. Бойният кораб не можеше да ни последва в този лабиринт — но и ние не можехме да се движим достатъчно бързо, за да останем извън обсега на дългите оръдия. Попаднехме ли в тези опасни плитчини и канали, щяхме да сме много удобна мишена.

Накрая неохотно поехме на запад към морето; не можехме да забавим и имаше някакъв шанс да се изплъзнем на бойния кораб в тъмното.

Когато се зазори, не се виждаше земя. Бойният кораб за нещастие обаче се виждаше. Не беше по-близо, но вятърът се засили с изгряването на слънцето, те опънаха още платна и набраха скорост. Ние вече бяхме опънали всички възможни платна и нямаше къде да се скрием, можехме само да бягаме — и да чакаме.

През дългите часове на утрото „Морска свиня“ постепенно приближаваше. Небето се заоблачи и вятърът се засили значително, но това помагаше на англичаните с техните огромни платна много повече, отколкото на нас.

Към десет часа корабът вече беше достатъчно близо, за да ни обстрелва. Малко изостана, но въпреки това беше страховит. Инес погледна с присвити очи през рамо, за да прецени разстоянието, после поклати глава и нагласи мрачно курса. Вече нямаше смисъл от маневри. Трябваше да продължаваме право напред, колкото можем, и да предприемаме някакви маневри само когато вече не можехме да сторим друго.