Диана Габалдон - Каменният кръг

Примигнах объркана, но това наистина беше легло, а не койка или хамак. Ленените чаршафи подсилваха впечатлението за безпределна белота, която преди малко сякаш ме беше обгърнала цялата. Подпомагаха го и варосаните стени и таван, както и дългите завеси от бял муселин, които се издуваха като платна и шумоляха на вятъра от отворените прозорци.

Трепкащата светлина идваше от отраженията, които блестяха над тавана — очевидно някъде наблизо навън имаше вода и слънцето блестеше по повърхността ѝ. Като цяло тук беше по-уютно, отколкото на дъното на морето. И все пак за един кратък миг изпитах безгранично съжаление за онова чувство на неповторим покой, което бях усетила в сърцето на вълната — съжаление, което се усили при лекото ми движение и последвалата вълна на бяла агония в крака ми.

— Мисля, че кракът ти е счупен, сасенак — каза Джейми, без да има нужда. — Май не трябва да го движиш много-много.

— Благодаря за съвета — процедих аз през стиснати зъби. — Къде, по дяволите, се намираме?

Той сви рамене.

— Не знам. Къщата е голяма, само това мога да кажа. Не обърнах много внимание, когато ни доведоха. Един човек спомена, че се казвала „Ле Перлс“. — Той поднесе чашата към устните ми и аз отпих с благодарност.

— Какво се случи? — Стига да внимавах да не се движа, болката в крака ми беше поносима. Автоматично поставих пръсти под челюстта си, за да проверя пулса си. Успокоително силен. Не бях в шок; колкото и да ме болеше кракът, счупването не можеше да е особено лошо.

Джейми потърка лицето си с длан. Изглеждаше много уморен и аз забелязах, че ръката му трепери от изтощение. На бузата му тъмнееше голяма синина, а на врата му имаше ивица засъхнала кръв, там, където нещо го беше одраскало.

— Мисля, че стенгата се счупи. Една рейка падна, събори те и ти падна в морето. Потъна като камък и аз се гмурнах след теб. Хванах те, а също и рейката, слава богу. Едно въже се беше омотало около крака ти и те теглеше надолу, но успях да го махна. — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той потърка главата си. — После просто продължих да те държа, без да те пускам, и след известно време почувствах пясък под краката си. Занесох те на брега и малко по-късно едни хора ни намериха и ни доведоха тук. Това е всичко. — Той сви рамене.

— Какво стана с кораба? Ами с мъжете? С Иън? С Лоренц?

— Мисля, че са живи и здрави. С тази счупена мачта не можеха да стигнат до нас, а когато са успели да измайсторят платно, нас вече отдавна ни е нямало. — Той хрипливо се изкашля и потърка уста с опакото на ръката си. — Но са живи и здрави — хората, които ни намериха, казаха, че са видели как един малък кеч засяда в наносите на четвърт миля на юг оттук; вече са отишли да извадят хората и да ги доведат.

Той отпи глътка вода, нажабури се, отиде до прозореца и я изплю навън.

— В зъбите ми има пясък — каза той намръщен, когато се върна. — И в ушите ми. И в носа ми, че и в цепката на задника ми. Няма защо да се учудвам.

Протегнах ръка и отново поех неговата. Дланта му беше корава и мазолеста, но все пак усетих лекото подуване на надигащи се мехури. Там, където по-стари мехури се бяха пукнали и разкървили, кожата висеше на ивици.

— Колко време сме били във водата? — попитах и нежно прокарах пръст по линиите на подутата му длан. Мъничкото „C“ в основата на палеца му сега беше избеляло, почти невидимо, но все пак го усещах под показалеца си. — Колко време си ме държал?

— Достатъчно — отговори той простичко.

Усмихна се леко и колкото и да го болеше ръката, стисна по-силно моята. Ненадейно осъзнах, че не нося никакви дрехи — гладките, хладни ленени чаршафи се опираха направо в голата ми кожа и виждах как издутините на зърната ми се очертават под тънкия плат.

— Какво е станало с дрехите ми?

— Не можех да те държа, докато полите ти те влачеха надолу, затова ги откъснах — обясни той. — Това, което остана, не заслужаваше да го пазим.

— Сигурно — съгласих се бавно аз, — но, Джейми, ами ти? Къде ти е палтото?

Той сви рамене, а после на устните му се изписа печална усмивка.

— Предполагам, че на дъното на морето, заедно с обувките ми — каза той.

И заедно с портретите на Уили и Бриана.

— О, Джейми, съжалявам! — Посегнах към ръката му и я стиснах здраво. Той отклони погледа си и примигна един-два пъти.

— Е, добре — каза тихо той, — предполагам, че няма да ги забравя. — Отново вдигна рамене и се усмихна накриво. — А ако ги забравя, винаги мога да се погледна в огледалото, нали така?