Диана Габалдон - Каменният кръг

Иън бе изпратен да събере дърва, докато Лоренц търсеше храна, и аз седнах до Джейми с паница вода, за да се погрижа за раната на главата му. Промих кръвта от лицето и косата му, и с изненада установих, че сачмата не беше одрала дълбоко скалпа му, както си мислех. Беше пробила кожата точно над линията на косата и — явно — изчезваше в главата му. Нямаше никаква изходна рана. Притеснена от това, аз започнах да опипвам разтревожено главата му, докато внезапен вик от пациента не обяви, че съм открила сачмата.

На тила му имаше голяма, болезнена буца. Сачмата беше минала през кожата, беше се плъзнала по извивката на черепа и спряла точно над задтилната кост.

— Господи! — възкликнах. Отново я опипах, не можех да повярвам, но беше там. — Винаги си казвал, че имаш здрава глава, но проклета да съм — много си прав. Сачмата е отскочила от черепа ти!

Джейми държеше главата си, докато го преглеждах, и издаде нещо средно между сумтене и стон.

Гласът му беше приглушен от ръцете.

— Не съм казал, че главата ми не е корава, но ако госпожа Абърнати бе използвала пълен заряд, нямаше да е чак толкова здрава.

— Не боли ли много?

— Не раната, макар че люти. Имам ужасно главоболие.

— Нищо чудно. Почакай малко. Ще извадя сачмата.

Тъй като не знаехме в какво състояние ще намерим Иън, аз бях донесла най-малката от медицинските си кутии, в която за щастие имаше бутилка с алкохол и малък скалпел. Избръснах малко от буйната грива на Джейми точно под издутината и промих мястото с алкохол. Пръстите ми бяха изстинали от него, но главата на Джейми беше топла и успокояващо жива на допир.

— Поеми три пъти дълбоко дъх и го задръж — прошепнах. — Ще те срежа, но ще стане бързо.

— Добре. — Тилът му изглеждаше малко побелял, но пулсът бе стабилен. Той послушно пое дълбоко дъх и издиша с въздишка. Аз държах тази част от скалпа здраво между показалеца и средния пръст на лявата си ръка. На третото вдишване казах: „Сега“ и прокарах силно и бързо острието по скалпа. Той изсумтя леко, но не извика. Аз притиснах нежно с десния палец подутината, после малко по-силно — и сачмата изскочи от отвора и падна в лявата ми ръка като гроздово зърно.

— Готово. — Едва тогава забелязах, че съм сдържала дъха си. Пуснах малкото топче — малко сплескано от удара в черепа му — и се усмихнах леко треперливо. — Сувенир. — Притиснах парче плат към малката рана, увих превръзка около главата му, за да го задържа, и после, съвсем внезапно, започнах да плача.

Усещах как сълзите се стичат по лицето ми и раменете ми треперят, но се чувствах откъсната, някак извън тялото си. Усещах само слабо изумление.

— Сасенак? Добре ли си? — Джейми ме гледаше с тревога под превръзката.

— Да — казах, разтърсвана от плача. — Не з-з-нам защо п-п-плача. Не з-з-нам!

— Ела тук. — Той хвана ръката ми и ме дръпна към коляното си. Прегърна ме и ме притисна здраво, опря буза на главата ми.

— Всичко ще е наред — прошепна. — Вече всичко е наред, мо крид , всичко е наред. — Залюля ме леко, галеше косата и врата ми и шепнеше нещо в ухото ми. Внезапно отново бях в тялото си, топло и треперещо, и усещах как желязната сърцевина се разтапя със сълзите.

Постепенно спрях да плача и останах неподвижна до гърдите му, хълцах по малко, но усещах само покой и утеха от присъствието му.

Смътно съзнавах, че Лоренц и Иън са се върнали, но не им обръщах внимание. По едно време чух Иън да казва по-скоро с любопитство:

— Имаш кръв по гърба, чичо Джейми.

— Ще ми сложиш нова превръзка, Иън — каза Джейми. Говореше тихо и спокойно. — Само малко да подържа леля ти. — И не след дълго аз заспах, притисната здраво в ръцете му.

Събудих се свита на одеяло до Джейми. Той се беше облегнал на едно дърво и ръката му лежеше на рамото ми. Усети, че се будя, и ме стисна леко. Беше тъмно и чувах ритмично хъркане някъде наблизо. Сигурно беше Лоренц, помислих си сънливо, защото чувах гласа на Младия Иън от другата страна на Джейми.

— Не — казваше той бавно, — не беше чак толкова зле на кораба. Държаха ни заедно, така че другите момчета бяха с мен, и ни хранеха добре, позволяваха ни да излизаме по двама на палубата. Разбира се, всички бяхме изплашени, защото нямахме представа къде ни водят — и моряците не ни казваха, — но не се отнасяха зле с нас.

„Вещица“ поела по река Ялахс и доставила човешкия си товар право в Роуз Хол. Там смаяните момчета били посрещнати топло от госпожа Абърнати и веднага хвърлени в нов затвор.