Диана Габалдон - Каменният кръг

Явно тази мисъл бе не по-малко ужасна за Иън, защото го чух да ахва и после някаква посягаща ръка ме удари и се вкопчи в моята.

Стиснах я и протегнах другата в мрака, като почти веднага открих успокояващото едро тяло на Джейми.

— Хванах Иън — казах аз. — За бога, да се махаме оттук!

Той стисна ръката ми в отговор и започнахме да вървим по лъкатушния тунел, като се препъвахме в тъмното и се настъпвахме по петите. През цялото време призрачният вятър виеше в гърбовете ни.

Не виждах нищо; не виждах ризата на Джейми пред лицето си — макар че беше снежнобяла, нито някакво движение от моите светли поли, макар че ги чувах как шумят около краката ми и звукът се сливаше с воя на вятъра.

Тънката струя въздух се издигаше и спадаше с пищене, шептеше и виеше. Опитвах се да откъсна съзнанието си от спомена за онова, което лежеше зад нас, от ужасната представа, че вятърът пее с гласове, шепнещи неразгадаеми тайни.

— Чувам я — каза внезапно Иън зад мен. Гласът му прекъсваше от паниката. — Чувам я! Господи, о, Господи, тя идва!

Спрях рязко, писък заседна на гърлото ми. Нещо в ума ми добре знаеше, че не е така — просто вятърът и страхът на Иън, — но не можеше да спре пристъпа на ужас, който се надигна от стомаха ми и стопи всичко в мен. Знаех, че тя идва и изпищях силно.

Тогава Джейми ни хвана и двамата и ни притисна силно към себе си, за да не чуваме. Миришеше на дим от борови дърва, пот и бренди, и едва не изплаках от облекчение при тази близост.

— Тихо! — каза той яростно. — Тихо, и двамата! Няма да ѝ позволя да ви докосне. Никога!

Притиснах се силно към него; усещах как сърцето му бие бързо под бузата ми и кокалестото рамо на Иън, което усещах до моето, а после натискът спадна.

— Хайде, да вървим — каза Джейми по-тихо. — Това е само вятър. В пещерите духа през процепите, когато времето горе се променя. Чувал съм го и преди. Идва буря. Хайде.

Бурята беше кратка. Когато излязохме на повърхността, примигващи срещу силната слънчева светлина, дъждът бе отминал и светът отново бе прероден.

Лоренц се беше свил под една капеща палма близо до входа на пещерата. Когато ни видя, скочи на крака, а облекчението отпусна бръчките по лицето му.

— Всичко наред ли е? — попита той, като гледаше ту мен, ту покрития с кръв Джейми.

Джейми му се усмихна леко и кимна.

— Всичко е наред. — Обърна се и посочи към Иън. — Може ли да ти представя племенника си, Иън Мъри? Иън, това е доктор Щерн, който много ни помогна да те открием.

— Много съм ви задължен, докторе — каза Иън с лек поклон. Избърса лицето си с ръкав и погледна към Джейми.

— Знаех, че ще дойдеш, чичо Джейми — каза той с треперлива усмивка, — но малко закъсня май, а? — Усмивката стана по-широка, после започна да трепери още повече. Той примигна с мъка, бореше се със сълзите.

— Така е, Иън, съжалявам. Ела тук, а балаих . — Джейми посегна и го прегърна, като го галеше по гърба и му шепнеше на келтски.

Гледах ги за момент, преди да осъзная, че Лоренц ми говори.

— Вие добре ли сте, госпожо Фрейзър? — Без да изчака отговор, ме хвана за ръката.

— Не съм сигурна. — Чувствах се съвсем празна. Изтощена като след раждане, но без радостта от него. Нищо не ми се струваше реално; Джейми, Иън, Лоренц, всички приличаха на малки играчки, които се движеха и говореха в далечината, издаваха звуци, които се опитвах да разбера.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Лоренц и погледна към отвора на пещерата, от който тъкмо бяхме излезли. Изглеждаше леко притеснен. Не попита за госпожа Абърнати.

— Мисля, че си прав. — Сцената в пещерата още беше жива в ума ми — но също толкова нереална като яркозелената джунгла и сивите камъни около нас. Не чаках да ме последват, обърнах се и тръгнах.

Усещането за откъснатост се засилваше, докато вървях. Чувствах се като автомат с желязна сърцевина, задвижван от часовников механизъм. Следвах широкия гръб на Джейми през клони и полянки, сянка и слънце, но не забелязвах къде отиваме. Потта се спускаше по лицето ми и влизаше в очите, но почти не вдигах ръка да я избърша. Накрая, към залез, спряхме на малка поляна до поточе и си направихме нещо като лагер.

Вече бях разбрала, че Лоренц е много полезен придружител при подобен преход. Той не само можеше да намира или изгражда подслон, също като Джейми, но и беше достатъчно добре запознат с флората и фауната тук, за да може да потъне в джунглата и да се върне след половин час с шепа ядливи корени, гъби и плодове, с които да попълним спартанските си дажби.