Диана Габалдон - Каменният кръг

Поклатих глава, затворих очи и се опитах — с нежелание — да извикам в паметта си мига, в който я видях. В главата ми нахлуха впечатления за мрак, за влага и хлад, и проблясването на червена светлина на факла.

— Мисля, че се намира в някоя пещера — промълвих аз, удивена. — Има ли наблизо пещера, Лоренц?

— Има — отговори той, без да откъсва от лицето ми изпълнения си с неимоверно любопитство поглед. — Входът е недалеч оттук.

— Заведи ни. — Джейми вече се беше изправил и вдигаше и мен на крака.

— Джейми — промълвих аз и го спрях, като положих ръка върху неговата.

— Да?

— Джейми… и тя знае, че аз съм тук.

Това наистина го накара да се закове на място. Той не отговори веднага. Видях го как преглъща. А после стисна зъби и кимна.

— А Михеал бхенаихте, дион син бо деамхаинен — промълви тихо той и се обърна към ръба на хълма. „Свети Михаиле, спаси ни от демоните.“

Мракът, който ни обгръщаше, беше непрогледен. Вдигнах ръка към лицето си, усетих как дланта ми докосва носа, но не видях нищо. И все пак тъмнината не извикваше у мен усещането, че се намирам в нищото. Подът на тунела беше неравен, с малки остри частици, които хрущяха под краката ни, а на някои места стените се доближаваха една до друга толкова, че се чудех как Гейли е успяла да се промъкне.

Дори на местата, в които тунелът се разширяваше и каменните стени се намираха прекалено далеч, за да ги докоснат протегнатите ми напред ръце, пак ги усещах. Все едно да се намираш в тъмна стая с друг човек — някой, който мълчи, но чието присъствие мога да усетя, който никога не се отдалечава на повече от една ръка разстояние от мен.

Джейми ме стискаше здраво за рамото и аз го усещах зад гърба си — топло тяло, което нарушаваше хладната празнота на пещерата.

— Във вярната посока ли вървим? — попита той, когато спрях за миг, за да си поема дъх. — Отстрани има тунели — усещам ги, докато минаваме покрай тях. Откъде знаеш накъде отиваме?

— Чувам. Чувам ги. Ти не ги ли чуваш?

Беше ми ужасно трудно да говоря, да мисля свързано. Тук повикът беше по-различен — не жужене като от кошер, както в Крейг на Дун, а бръмчене, като трептенето на въздуха след ударите на огромна камбана. Усещах звънтенето ѝ в дългите кости на ръцете си, чувствах как отеква в раменете и гръбнака ми.

Джейми стисна ръката ми с всичка сила.

— Остани с мен! — каза той. — Сасенак, не му позволявай да те вземе, остани!

Слепешком протегнах ръце към него и той ме притисна силно до гърдите си. Ударите на сърцето му срещу слепоочието ми бяха по-силни от бръмченето.

— Джейми! Джейми, не ме пускай! — Никога не бях изпитвала такъв страх. — Не ме пускай. Ако ме отведе… Джейми, няма да мога да се върна. Всеки път става все по-лошо. Това ще ме убие, Джейми!

Той ме притисна още по-силно до себе си, докато накрая почувствах как ребрата ми изпукват и се помъчих да си поема въздух. След миг той ме пусна, внимателно ме дръпна настрана, мина покрай мен и тръгна в тунела, без нито за секунда да ме пуска.

— Аз ще тръгна пръв — каза той. — Хвани ме за колана и за нищо на света не се пускай.

Свързани по този начин, двамата бавно продължихме напред в мрака. И Лоренц беше пожелал да дойде, но Джейми не му позволи. Оставихме го да ни чака на входа на пещерата. Ако не се завърнехме, той трябваше да отиде обратно на брега, на уреченото място за среща с Инес и другите шотландци.

Ако не се завърнехме…

Джейми навярно почувства, че го стискам по-силно, защото спря и ме привлече до себе си.

— Клеър — каза тихо той. — Трябва да ти кажа нещо.

Вече знаех какво ще чуя и слепешком посегнах към устата му, за да го спра, но в тъмнината ръката ми само се плъзна по лицето му. Той ме хвана за китката и ме стисна здраво.

— Ако се стигне до избор между нея и един от нас… тогава трябва да бъда аз. Знаеш го, нали?

Знаех го. Ако Гейли беше там и се стигнеше дотам, да се изправим пред риска един от нас да бъде убит, за да я спрем, този риск трябваше да го поеме Джейми. Защото ако той загинеше, аз щях да остана жива — и за разлика от него, можех да я последвам през камъните.

— Знам — прошепнах аз най-накрая. Знаех и това, което той не изрече, и това, което и той знаеше: че ако Гейли вече беше минала през камъните, тогава и аз трябваше да мина.

— Тогава целуни ме, Клеър — прошепна той. — И знай, че за мен ти си по-важна от живота и не съжалявам за нищо.

Не можех да продумам, но го целунах — първо ръката му, с тези свити, топли и корави пръсти, с яката китка на роден майстор на меча, а после и устата. Блаженство, обещание и терзание се сляха в едно, и солта на сълзите, която усетих във вкуса му.