Диана Габалдон - Каменният кръг

— Все пак Тома Неверни е бил евреин — усмихнах се аз. — И това е само началото.

— Да, и чак когато е спрял да се съмнява, е станал християнин — и мъченик. Може да се каже, че го е убило не друго, а сигурността, нали? — Тонът му беше натежал от ирония. — Има голяма разлика между онези явления, които се приемат въз основа на вярата, и тези, които се доказват с обективни средства, макар че може да се окаже, че причината и за двете е еднакво „рационална“, стига веднъж да открием каква е. И основната разлика е следната: хората ще се отнасят с отвращение към явления, доказани чрез сетивата и често изпитвани от различни хора, и същевременно ще бранят до смърт действителността на явление, което нито са видели, нито са изпитали. Вярата е също толкова могъща сила, колкото и науката — заключи той и гласът му стана съвсем тих в тъмното, — но много по-опасна.

Известно време седяхме тихо, загледани над носа на мъничкия кораб, в тънката ивица тъмнина, която разделяше нощта на две ивици, по-ярка от пурпурното сияние на небето или сребристосивото море. Черният остров Испаньола, който неумолимо се приближаваше.

— Къде видя безглавите риби? — попитах ненадейно аз и не се учудих, когато видях лекото му кимване към носа на корабчето.

— Ето там — отговори той. — На тези острови съм виждал цял куп странни неща — но тук може би са повече, отколкото където и да било другаде. Има такива места.

В продължение на няколко минути не казах нищо. Мислех си за това, което може би ни очакваше, и се надявах, че Исмаил е бил прав, когато каза, че човекът, когото Гейли е отвела със себе си в Абандаве, е не друг, а Иън. Хрумна ми една мисъл — мисъл, която или бях забравила, или бях отблъснала от съзнанието си във вихъра на събитията от последните двайсет и четири часа.

— Лоренц… другите шотландски момчета. Исмаил ни каза, че е видял дванайсет, сред които Иън. Докато претърсваше плантацията… видя ли някаква следа от другите?

Той рязко си пое дъх, но не отговори веднага. Усещах как обръща думите в ума си, опитвайки се да реши как да изрече това, което ледената тръпка в костите ми вече ми беше казала.

Когато най-после чух отговора, той дойде не от Лоренц, а от Джейми.

— Открихме ги — каза тихо той от тъмнината. Ръката му се отпусна върху коляното ми и леко го стисна. — Недей задава повече въпроси… защото няма да ти кажа.

Разбрах. Исмаил със сигурност е бил прав — човекът с Гейли положително е бил Иън, защото Джейми не можеше да понесе мисълта за никаква друга възможност. Положих ръка върху главата му и той леко се размърда — обърна се така, че дъхът му погали ръката ми.

— „Блажени, които не са видели — прошепнах аз едва чуто, — и са повярвали.“

Малко преди зазоряване хвърлихме котва в един малък безименен залив на северния бряг на Испаньола. Насреща си видях тясна пясъчна ивица, осеяна със скали; от една пукнатина в камъните започваше тясна пясъчна пътека, водеща към вътрешността на острова.

Джейми ме пренесе през няколкото крачки, които ни отделяха от брега, пусна ме и се обърна към Инес, който беше прегазил до брега с един от пакетите с храна.

— Благодаря — каза формално Джейми. — Тук пътищата ни се разделят; ако е рекла Светата Дева, ще се срещнем пак тук след четири дни.

Тясното лице на Инес се сгърчи в изражение на изненада и разочарование, а после се отпусна примирено.

— Добре — каза той. — Значи аз ще пазя лодката, докато всички вие се върнете.

Джейми забеляза изражението му, усмихна се и поклати глава.

— Не си само ти; ако ми трябваше силна ръка, най-напред към теб щях да се обърна. Не, всички вие оставате тук, освен жена ми и евреинът.

Примирението отстъпи място на неподправена изненада.

— Оставаме тук? Всичките? Но няма ли да ти трябваме, Мак Дуб? — Той погледна с тревожно присвити очи към скалите, натежали от цъфнали пълзящи растения. — Това място ми изглежда страшно; не бива да ходите там сами, без приятели.

— Ако останеш тук, както ти казах, Дънкан, това за мен ще бъде най-голямото доказателство за приятелство — каза Джейми; леко сепната, аз осъзнах, че никога преди не съм чувала малкото име на Инес.

Инес отново погледна към скалите и на слабото му лице пак се изписа тревога, но после сведе глава в знак на съгласие.

— Както кажеш, Мак Дуб. Но нали знаеш, че сме готови — всичките?

Джейми извърна глава настрана и кимна.

— Знам, Дънкан — каза тихо той, обърна се, протегна ръка и Инес го прегърна, като непохватно го потупа по гърба.