Диана Габалдон - Каменният кръг

— Госпожице Кембъл! Маргарет!

Тя и придружителката ѝ спряха; младата жена сякаш пристъпи между нея и Джейми, но той вдигна ръце, за да покаже, че не иска да навреди, и жената неохотно се отдръпна.

— Маргарет, Маргарет, помниш ли ме?

Тя се вгледа невиждащо в него. Той много бавно обгърна лицето ѝ с длани.

— Маргарет — каза тихо и настоятелно. — Маргарет, чуй ме! Помниш ли ме, Маргарет?

Тя примигна веднъж, два пъти, и гладкото ѝ кръгло лице се събуди. Не беше като внезапното обладаване от лоа ; а бавно, колебливо събуждане на нещо срамежливо и плахо.

— Да, помня те, Джейми — каза тя накрая. Гласът ѝ беше плътен и чист, глас на младо момиче. Устните ѝ се извиха нагоре, а очите оживяха отново, лицето ѝ още беше обгърнато от дланите му.

— Отдавна не съм те виждала, Джейми — каза тя, гледаше го в очите. — Имаш ли вест от Юън? Добре ли е?

Той застина за минута, лицето му бе познатата маска, която скриваше силните чувства.

— Той е добре — прошепна накрая. — Много добре, Маргарет. Даде ми това, да го пазя за теб, когато те видя. — Сведе глава и я целуна нежно.

Няколко жени бяха спрели и гледаха мълчаливо. Но сега започнаха да шепнат и да се споглеждат. После Джейми пусна Маргарет Кембъл и отстъпи назад, а те се събраха около нея като защитници и му кимнаха да се отдалечи.

Маргарет сякаш не съзнаваше това; още не откъсваше очи от лицето на Джейми, усмихваше се.

— Благодаря ти, Джейми! — извика тя, когато младата жена я хвана за ръката и я задърпа да вървят. — Кажи на Юън, че скоро ще съм при него! — Малката група облечени в бяло жени отмина, изчезнаха като призраци в мрака на тръстиката.

Джейми импулсивно пристъпи след тях, но аз го хванах за ръката.

— Остави я — прошепнах, като си спомних какво лежи на пода в салона на плантацията. — Джейми, остави я. Не можеш да я спреш; с тях е по-добре.

Той затвори за миг очи и кимна.

— Да, права си. — Обърна се, спря внезапно и се завъртя, за да погледне отново. В Роуз Хол светеше. Пламъци играеха зад прозорците и на двата етажа. И пред очите ни започнаха да се разпростират и към тайната стая на втория етаж.

— Време е да тръгваме — каза Джейми. Хвана ме за ръка и тръгнахме бързо. Гмурнахме се в шумолящата тръстика, а въздухът внезапно натежа от миризмата на изгоряла захар.

— Можеш да вземеш губернаторския катер — той е малък, но сигурен. — Грей започна да рови из чекмеджето на бюрото си. — Ще напиша заповед до пристанището да ти го дадат.

— Да, катерът ще ни трябва — не мога да рискувам „Артемида“, на Джаред е, — но мисля, че ще е най-добре, ако го откраднем, Джон. — Джейми беше сбърчил вежди. — Не искам да бъдеш свързван с мен, нали разбираш? И без това ще си имаш достатъчно проблеми.

Грей се усмихна нещастно.

— Проблеми? Да, може и така да се каже — четири плантации изгоряха, над двеста роби избягаха — един Бог знае къде! Но много се съмнявам, че при тези обстоятелства някой изобщо ще обърне внимание на познатите ми. При страха от избягалите роби, от една страна, и страха от китаеца, от друга, на целия остров цари такава паника, че просто не си заслужава да обръщат внимание на някакъв си контрабандист.

— Много съм облекчен да разбера, че съм недостоен за внимание — отбеляза Джейми сухо. — Но все пак ще откраднем катера. И ако ни хванат, никога не си чувал името ми, нито си виждал лицето ми, нали тъй?

Грей се вгледа в него. По лицето му се бореха множество чувства — сред които имаше развеселеност, гняв и страх.

— Смяташ ли, че е редно? — попита накрая той. — Да позволя да те отведат, да гледам как те качват на бесилото и да си мълча… от страх да не опетня репутацията си? За бога, Джейми, за какъв ме мислиш?

Устата на Джейми леко потрепна.

— За приятел, Джон — отговори той. — И ако аз приемам приятелството ти — както и проклетия ти катер! — тогава и ти трябва да приемеш моето и да си мълчиш. Разбрахме ли се?

За миг губернаторът го изгледа сърдито със стиснати устни, но после раменете му се отпуснаха примирено.

— Добре — отвърна той. — Но ако положиш всички усилия да не те пленят, ще го сметна за голяма лична услуга.

Джейми потърка устни с кокалчето на пръста си, за да прикрие усмивката си.

— Много ще се постарая, Джон.

Губернаторът уморено се отпусна в креслото си. Под очите му чернееха огромни сенки, а безупречната му риза беше измачкана. Очевидно не се беше преобличал от предния ден.

— Добре. Нямам представа къде отиваш и навярно е по-добре да не знам. Но ако можеш, стой настрана от маршрутите на север от Антигуа. Тази сутрин изпратих една лодка с молба да дойдат възможно най-много хора — и от флота, и обикновени моряци, колкото могат да отделят тамошните казарми. Най-късно вдругиден ще тръгнат насам, за да пазят града и пристанището от избягалите роби в случай на открит бунт.